„Любовници и убийци“ разказва за вечната битка между тези, които имат, и онези, които искат да имат. Действието се развива в жилищен блок и младите хора, които делят стаи в сградата, кроят пъклени планове, за да постигнат целите си и да получат собствена стая, а впоследствие и апартамент. Владимир Парал (1932 г.) е един от най-успешните съвременни чешки писатели. Автор е на повече от двадесет книги, като методът му на създаване на композиция до голяма степен се осланя на хипотези, дедукции и синтезиране, а самото му творчество е на границата между криминалетата и интелектуалната проза. Прочетете откъс от „Любовници и убийци“ в превод на Анжелина Пенчева като част от съвместната ни рубрика с изд. „Парадокс“ „Мислещата литература“.
Първият етаж на „Гранд“: полумрак, дим, жега, крясъци, сто тийнейджъри, един келнер с мокра от пот риза (слага халбите на масата, без да пита, и веднага инкасира) и един джубокс, любимият предмет на Мадда. В три часа тук са се събрали вече всички: Робек, Мърльото, Ярин, Дългуча, Лимона, Тарзан, Тореро, Кръгчето, Мацата, Бобчето, Микадо, Лесната и Пандата.
– Свий се малко – подкани Мадда Бобчето, настани се до ъгъла на масата възможно най-близо до джубокса и сложи пред себе си бяла подложка за бира, Ивета Симонова и Милан Хладил пееха Да имаш къде да отидеш.
– …а краката ѝ – като изблизан сладолед „Скрежко“ – завърши разказа си Дългуча и всички се заляха от смях освен Лесната (ставаше въпрос за нейните крака).
– Много смешно – тросна се обидено тя.
– Ако кучето ми имаше такива крака, щях да го пречукам и сам да лая! – заяви Дългуча (уж душата на компанията, но иначе пълен тъпанар).
Всички освен Лесната се разсмяха.
– Много смешно, няма що – каза тя (последния път беше отишла в парка зад Химическия завод едновременно с Робек, Лимона, Тарзан и Тореро, Дългуча беше на смяна въпросната вечер).
– Ако леглото ми имаше такива крака, щеше да ме е страх да бръкна да си извадя нощното гърне! – изтърси Дългуча.
Този път се разсмяха всички, дори Лесната (явно днес Дългуча щеше да иде с нея в парка зад Химическия).
На бялата подложка пред Мадда кацна халба бира, тя отброи от шепата монети една крона и четиресет халера. С друга крона отиде при джубокса и натисна бутона Michèle. Положи ръце върху заобленото плексигласово покритие на машината и започна нежно да го поглажда. Днес ще бъда за първи път с любимия.
„I love you I love you I love you“
– Гледай да не станеш на локвичка! – подвикна отзад Тореро (веднъж с Мацата го взехме в парка зад Химическия, изложи се като кифладжия, само дето се изпоти, докато се перчеше и изхвърляше, и го вади малък като свинска опашчица).
„I want you I want you I want you“
Франк има красиви бели ръце, като на свещеник, поне аз си мисля, че свещениците имат такива Франк само шепне и гали Викам си още едно и тръгвам. Днес за първи път ще сме заедно наистина. Франк е моят blue blues И първата ми истинска любов.
„I need you I need you I need you“
– Скивай я Мадда как си грухти…
– Направо крейзи.
– Точи лиги.
Плочата свърши. Мадда се върна при масата, вдигна халбата и отпи дълга глътка. Всички я зяпаха. Мацките ме мразят, щото съм най-хубавата, никоя не може да ми стъпи на малкия пръст. А типовете… знам ги всички от парка зад Химическия. Мърльото си е с една дума Мърльо. Тарзан е мъжкар, гърдите му са като войнишко одеяло, а от тях надолу космарлаците се сгъстяват, направо е като тибетския як в зоопарка в Дечин, и смърди като него, докато шиба, пъхти като парен чук, а докато се празни, кряска от радост като току-що издоена коза. Най-готин е Робек, много хубаво горещо черно момче и свири на китара като шаман – заряза ме да лежа с мокър корем върху калните листа.
Мадда отмести недопитата бира и пъхна в устата си лентичка дъвка „Чиклетс“, от нея дъхът мирише много хубаво, после пусна нова крона в автомата, пак Michèle. „Ай лав ю, ай лав ю, ай лав ю…“, тананикаше, приведена над лъскавата машина.
– Пак ли това лигаво парче – чу се зад гърба ѝ.
Тя вече не слушаше, махам се, „ай уонт ю, ай уонт ю, ай уоооонт ю“, дъвчеше енергично, клатейки глава в такт с музиката, и щом прозвуча рефренът I need you, се изниза заедно с него навън.
Претъпканият трамвай пътуваше през работническия квартал в Долния град, където всички стени са в един и същ странен сивокафяв цвят, а трамваят не издава при плъзгането си по релсите веселия звук на метал о метал (защото от небето тук се ръсят хиляди вагони фина пепел), а едва пълзи с клатушкане нагоре. Когато зад стъклата се появиха първите дървета, все още бежови от пепелта, и заслизаха все повече хора, на площадката започна да прониква по-свеж въздух, сякаш сладникав, а когато стигна до крайната спирка, съвсем горе, вече беше истинско лято, зелени корони на цъфтящи липи, и щом Мадда слезе от трамвая („Мамка им на тия заслужили другари! В техния квартал расте трева и между релсите!“), чистият въздух сякаш я блъсна в гърдите и замая едновременно.
Къщата с номер 26 беше пастелносиня, грамадна, с грамадни прозорци, като от друг век. Във вестибюла можеха да се поместят поне няколко доста прилични квартири, а по стълбището можеха съвсем спокойно едновременно да се качват трима души и трима да слизат надолу, без никой да закачи другиго.
На първия етаж, върху високата бяла врата, две сребърни табелки: „Инж. Фр. Сецки“ и „Инж. Хелена Сецка“. На няколко пъти бяха тръгвали да се развеждат, но някак все продължаваха да живеят заедно… така де, кой би се махнал от този замък.
Мадда протегна ръка към звънеца и в същия миг ужасена я дръпна.
Дъвката! Изплю я на земята, само че топчето така крещящо се открояваше върху синьо-белите плочки на пода, че тя го вдигна оттам и го залепи върху вътрешната страна на токчето си. Звънецът пак се обади, някъде отвътре, издълбоко, и дълго време никой не идваше да отвори. Накрая вратата мъничко се открехна и Мадда се плъзна през пролуката в апартамента.
– Чакай, не бързай… – засмя се Франк, изплъзвайки се в тъмното от целувките на Мадда – влез първо.
Заведе я в огромна стая и я настани на крайчеца на един диван.
– Какво ще кажеш за един „Джин физ“?
– Еха!
Франк изчезна някъде, а Мадда се зазяпа в големия килим в бяло и бледовиолетово. Събу си обувките и мина по килима насам и натам по чорапи. От шкафа с радио и грамофон се чуваше тиха музика. Стаята беше прекалено голяма. До стената стоеше дървена статуя на гола негърка, почти в естествена големина, във всички случаи доста по-висока от Лесната, тъпата му загубенячка. Давай, шибай се с Дългуча под някоя пейка, нещастнице.
– Защо си се събула? – попита Франк, с две чаши в ръце.
– Ти с обувки ли ходиш вкъщи?
– Понякога с обувки, понякога бос и гол.
Трябва много да внимавам да не изглеждам като глупачка. Мадда си обу обувките и мина отново по килима, стараейки се да издълбае с токчетата си колкото се може по-дълбоки ямички.
– Няма ли да седнеш?
– Не ми се седи.
– А пие ли ти се?
Безумно добро питие, обаче тука навярно не се пие на екс. Франк обърна на екс чашата си.
– Пий смело, ще донеса друго.
– Аз не пия като каруцар.
Той се засмя и донесе голям шейкър от алпака, за шест дози. Сипаха си, пак пиха на екс и се усмихнаха един на друг.
– Защо всъщност ти викат Мадда?
– Като малка не съм можела да си кажа правилно името.
– Това е много сладко.
– По ми се иска да ми викат Магийе.
– Така се пише на английски, но се произнася Маги.
– А, Маги не, съвсем като фирмата за подправки и сухи супи.
Франк се разцвили от смях като люлеещ се кон.
– Чувал съм за теб, че имаш някакви… ядове с братята си.
– Какви ти ядове, направо пълен ужас. Юли е пророк, светец, разбираш ли, обаче понякога е адска досада. А пък Алекс… С една дума, Алекс е дявол. Луд дявол.
– Това е страшно интересно, но аз имах предвид… дали Алекс понякога… не те притеснява…
– А, той много пъти ми е налитал, бедна ти е фантазията какви работи мога да ти разкажа!
– Ти обаче, разбира се…
– Разбира се, че не съм му бутнала. Виж, стига само пръст да му покажа, обаче нищо не е станало.
– Покажи пръст на мен… – Франк пак се хилеше като люлеещ се кон.
– Хилиш се като люлеещ се кон.
– Сега да не вземеш да се стегнеш?
– Тогава не ме дразни.
– Исках само да разбера…
– Можеш да си съвсем спокоен. С Алекс нищо, абсолютно нищо не съм имала… а сега пък съвсем няма да имам, като си имам теб…
– Ела при мен…
Мадда пристъпи към креслото на Франк и затвори очи. Как ухае само… Хубавите му бели ръце Малко студени, каквито сигурно има свещеник, дето прави разни чудеса в църквата Франк никога не се целува, само шепне тия свои тайни и страшни думички Тия две негови нежни и умни зверчета правят чудеса и погубват…
– Франк, миличък… не искам така…
– И аз не искам. Върви сега да се изкъпеш. После облечи червения пеньоар.
Червеният пеньоар е прехвърлен през една масичка до ваната и Мадда притиска чело към хладните черни плочки, обичам го, толкова го обичам, че ме е страх от себе си, ей, момиче, осъзнай се поне за малко – и първо заключи банята. Но защо всъщност?
Банята е огромна, лъскава, това е всъщност първата ми баня в живота, у нас имам само мивка на стената, а заводската обща баня е само като ония помещения в пивоварните, дето търкат и мият ръчно бъчвите. За какво ли са всички тия сребърни джунджурийки? Я виж, от това тече вода, надолу, нагоре и косо настрани, във ваната пък има един неподвижен душ горе и друг, като телефон, да го държиш в ръка, и двата пускат и студена, и гореща вода, три грамадни сапуна в бели мрежички, а тук на поставка четвърти, като голям грейпфрут.
Мадда се избърса първо с една малка пъстра хавлия, после с по-голяма, кремава, после с друга, още по-голяма, на оранжеви ивици, ти да не мислиш, че не знам как да се къпя в истинска баня, а накрая енергично смъкна от хромираната пръчка трета, синя, с размерите на чаршаф. Накрая разхвърля белия използван текстил по мокрия под, към такава баня се полага да имаш прислужница.
Не е зле да виждаш нещата такива, каквито са в действителност (в огромното огледало с неправилна форма): Равни рамена. Сутиен, нужен само като горнище на бански, заради блюстителите на добрите нрави и зимно време – за да топли (обиколка 91 см). Коремчето не се налага да се прибира дори с милиметър, а талията е широка приказните 58 см. За ханша и дупето е достатъчно да се каже една цифра – 89 сантиметра, това са супермерки за Холивуд. Краката и всичко останало: перфектно момиче от корица. Вижда се. Виждам го. Знам го. А точно сега знам още, че не ме прати във ваната от любов, а за да не ти воня. Здравословно е да виждаш нещата такива, каквито са в действителност.
– Ще те видя ли до края на деня все пак? – разсмя се Франк скърцащо зад вратата, бързо да заключа.
