fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

„Изхвърлени в Америка“ – роман за хората, които виждаме единствено като статистика

8 мин.

Знаех, че се вдига много шум около „Изхвърлени в Америка“ (изд. „ICU“, преводач: Надежда Розова) от Джанин Къминс, но умишлено не се информирах на какво се дължи – исках да разбера сама. За книгата може да чуете, че е епос и романът на двете Америки. Сравняват я с „Гроздовете на гнева“, а имена като Стивън Кинг, Опра Уинфри и Джон Гришам са убедени, че е важен роман, може би дори романът на 2020 година.

От друга страна, се наложи турнето на авторката в САЩ да се отмени, а самата тя продължава да е прицел на много критики, които най-често изтъкват, че няма как американка да пише за наркокартелите в Мексико и за бежанците. Ни най-малко не мога да се съглася (може би по пътя на тази логика не е редно да се издава книга и за Втората световна война, освен ако авторът не я е преживял?), особено след като прочетох бележката на Къминс, от която става ясно, че в продължение на четири години е провеждавала сериозни проучвания и че има основания да разкаже точно тази история. Поради болезнени семейни случки тя се превръща в човек, който:

…винаги, при всякакви обстоятелства се интересува от историята на жертвата повече, отколкото от тази на извършителя, вълнуват ме герои, които преминават през неописуеми трудности, хора, които успяват да преодолеят сериозни травми.

Началото на романа е помитащо – шестнайсет души от семейството на Лидия са убити наведнъж по време на празненство в дома им, като живи остават само тя и едва осемгодишният ѝ син Лука. Дори не можем да си представим мащаба на тази загуба, която включва майката и съпруга на Лидия. Навярно и самата тя не си дава време да осмисля каквото и да е, защото осъзнава, че е настъпил моментът да избягат от Акапулко, ако искат да оцелеят. Мексико отдавна не е безопасна страна, картелите управляват неофициално и извършват престъпления безнаказано, а междувременно Лидия се е сдобила с опасен враг – Хавиер, който доскоро ѝ е бил приятел. Човек, с когото тя се запознава в собствената си книжарница, и от онези хора, за които мъжът й пише разобличителни статии. Може би, ако Себастиан не се бореше толкова непреклонно за истинност и прозрачност, тогава нямаше да е един от шестнайсетте покойници. Налага се Лидия да приеме, че те вече не са част от нейния живот, както и че досегашното ѝ битие няма да има нищо общо с това, което предстои.

…единственото общо между всички мигранти е солидарността помежду им, макар да идват от различни места: някои от град, други от село; някои са бедни, други са от средната класа; някои са образовани, други са неграмотни; салвадорци, хондурасци, гватемалци, мексиканци, индианци […] Някои като Ребека предпазливо споделят своята история, избират на кого да се доверят и после нашепват думите молитвено. Други са като взривени гранати, изсипват историята си върху всеки срещнат, изстрелват болката си като шрапнел, та дано някой ден се събудят и усетят, че бремето им е олекнало. Лука се пита какво ли е да избухнеш така.

Реално почти целият сюжет обхваща едно пътуване от точка А до точка Б – казано по този начин, сигурно не звучи толкова интересно, колкото е. Лидия и Лука, подобно на стотици други, искат да избягат в САЩ, за да останат живи, а това няма как да се случи с удобен полет в първа класа – първо, защото няма време да се извади разрешително за детето, и второ, понеже усещането, че някой ги следи, не ги оставя намира. Могат да ги открият по всяко едно време, тъй като е ясно, че виновникът за смъртта на роднините им няма намерение да ги пусне просто така на свобода.

Опра Уинфри и Джанин Къминс (снимка: Hillel Italie)

Премеждията им се редуват с ретроспекции, които ярко контрастират на сегашното положение, но и помагат за изграждането на плътни и реалистични образи – такива, на които можем да съчувстваме, защото са открехнали част от миналото си за нас. Езикът е овладян, лишен от помпозности, леко суров, точно като живота на майката и сина, които не спират да вярват въпреки всички ужаси. Дори в моментите на крайно отчаяние и мизерия в тях сякаш има някакъв таен запас от кураж и смисъл.

Инстиктът за оцеляване им помага да изминават километър след километър и даже ги отвежда до влака „Ла Бестия“ (букв. „Звярът“). Една от критиките към романа е, че не представя правдоподобно случващото се на него. Съветвам ви да потърсите клипчета и статии в интернет – от тях ще се уверите, че условията са точно такива, каквито ги описва Къминс, ако не и по-лоши. Хора от Салвадор, Мексико, Гватемала и Хондурас пропътуват две хиляди и петстотин километра върху покрива на влака. Качват се при изкючително тежки условия и при още по-опасни се надяват да стигнат успешно границата, на която да намерят койот – човек, който да ги заведе нелегално от другата страна. Онази, в която може би ще имат работа и нормален живот.

Мислех, че ще се разстроя ужасно от видеата и кадрите на „Ла Бестия“, но всъщност се шокирах повече от коментарите – най-различни хора от цял свят, които пишат обиди и заплахи към бежанците. Мисля, че романът на Къминс цели да пробуди емпатия в читателя, затова и не говори за бежанците като цяло, а за една конкретна житейска история. Извадена от огромната анонимна маса, тя започва да звучи по друг начин, с много по-личен глас.

В един момент Лидия си спомня как преди убийствата е гледала репортажи за бежанци и те са достигали до нея, но няколко секунди по-късно се е връщала към рязането на лук и всичко останало ѝ е изглежда някак далечно и нереално. Докато, разбира се, самата тя не се превръща в човек, който трябва да бяга. Истината е, че най-покъртителните истории ни карат да се радваме, че не са се случили на нас – трагедиите сякаш са запазени само за художествената литература и новинарските канали, вместо да са събития, което биха могли да ни предстоят.

Какво все пак провокира една американка да се вълнува и пише не толкова за политическите, а по-скоро за хуманитарните съображения, за онези мексиканци, които:

…в най-лошия случай възприемаме тези хора като нахлуваща паплач от престъпни типове, които изчерпват ресурсите ни, а в най-добрия – като някаква безпомощна, обедняла кафява маса без лице, която тропа на вратата ни, за да търси помощ?

Съдейки по собствените ѝ думи, Джанин Къминс се е ужасила от етикетите, които хората лепят на южноамериканските мигранти и от пълното им обезличаване, сякаш не са нормални човешки същества, които се борят за по-добро бъдеще. На един от клиповете на „Ла Бестия“ показват малко дете и го питат защо иска да отиде в САЩ. Отговорът му е простичък, ясен и кратък – иска да живее в безопасност и да се развива. Най-вероятно преповтаря чутото от родителите си, но се почувствах сломяващо безсилна пред това личице, гледащо ме от екрана, което, вместо да ходи на детска градина и да яде сладолед, се вози на един от най-отвратителните и опасни влакове в света.

„Не забравяй да се страхуваш“ и „Това не е нормално“, са се разбрали да си повтарят Лидия и Соледад (по пътя човек среща и приятели), за да не забравят, че заплахата винаги е наблизо и че нищо не е нормално. Всичко обаче си заслужава, защото на граничната стена откъм Тихуана пише También de este lado hay sueños. В превод: И от тази страна има мечти“.

Не пропускайте ревюто на Ася за „Изхвърлени в Америка“Вижте и отзива на Хриси в „Hrisilandia“.

Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.

[ + ]