fb
Как четешСпециални

Как четеш: Деси Нико

8 мин.

Деси Нико е родена в София през 1986 г. Завършва бакалавърска степен във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет, след което записва магистратура по програма „Филмово и телевизионно изкуство“ в Нов български университет. Авторка е на статии с културна и социална насоченост, публикувани в различни онлайн медии. Първият й роман „Алиса и петък вечер“ излезе в края на 2016 г. и разказва за търсенето и проблемите на младите хора, за изборите и зависимостите, с които се сблъскват тук и сега. През 2017 г. Деси Нико спечели Националната награда за дебютна литература „Южна пролет“ в жанр „Проза“. Тя е един от писателите в кампанията на „Аз чета“ – „Писател назаем“. Помолихме Деси да ни разкаже накратко за себе си: „Надявам се, че не съм човек, който може да се разкаже накратко :) Но конкретно в рубриката „Как четеш“ съм поканена в качеството си на писател. В по-добрия случай това предполага и да съм добър читател“.

Коя е книгата, която най-силно ти е повлияла? Или книгата, която най-силно те е замислила и те е накарала да промениш нещо в живота си?
Твърде нерелигиозна съм. Хората като мен не са склонни да имат идоли, да приемат изцяло чужди философии за живота, съответно трудно може и произведение на изкуството да ни промени кой знае колко, дори и ако ни е разчувствало, разтърсило. Все пак ще посоча едно заглавиe – „Портретът на Дориан Грей“ може да бъде опасна книга. Може да си имал разни склонности – цинични, егоцентрични, порочни според официалното мнение – да си успявал да ги потискаш до определен момент, но изведнъж да попаднеш на любимия ми лорд Хенри и той толкова готино да ги облече с думи, че да добиеш смелост да им се отдадеш.

Похапваш ли, докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти „храна за четене“?
Нямам специални ритуали в това отношение. Ако една книга ме погълне, просто й намирам място сред всички останали ежедневни дейности: на работа, на детската площадка, в кафенета, в тоалетната. И на масата, независимо какво има за ядене и колко мазно е то.

Какво обичаш да пиеш, докато четеш?
Когато пиша, често имам нужда от уиски или вино. Но четенето не е свързано с напрежение, не са ми необходими такива неща.

Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти от книгите, или идеята да драскаш по книгата те ужасява?
Обожавам да драскам по книгите! Според моето усещане така се обвързвам още по-емоционално с тях, изживявам ги и ги осмислям по-дълбоко. Който се дразни на това, просто да не взема книги от мен!

Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?
Оставям книгата отворена и не знам защо всеки път си мисля, че никой няма да ми я пипа :) Хубавото е, че обикновено не ми е проблем за секунди да си намеря докъде съм стигнала – нищо, че е вече затворена.

Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?
Двете увличат по съвсем различен начин – не мога да направя сравнение или да изкажа предпочитание, защото носят разнородни ценности. Със сигурност мога да кажа, че при мен художествената литература преобладава количествено.

Eлектронни или хартиени издания? А може би и двете?
Все още отказвам да си взема електронен четец, въпреки че признавам големите преимущества. И без това вече почти нищо не пиша на ръка, искам поне в четенето да си запазя романтичните „физически отношения“.

Държиш ли да прочетеш главата докрай, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?
Май дори предпочитам да не спирам точно в края на определена глава. Щом ще прекъсвам, значи или заспивам, или имам нещо за вършене, а краят на една глава е момент за осмисляне. Искам да мога спокойно да си го изживея и да видя как ще прелее в следващата част.

Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът или самият текст те дразни?
Преди проявявах голям мазохизъм в това отношение. Дочитах всичко вече започнато, да не говорим, че редовно започвах книги, за които предварително знам, че няма да ме грабнат, само за да съм сигурна какво точно не им харесвам. Сега обаче имам прекалено много ангажименти и си позволявам да захвърлям недочетени книги.

Ако в книгата, която четеш главните герои те дразнят, може ли все пак да се нареди сред любимите ти?
Виждам в литературата много повече от развлекателна стойност, съответно има и доста повече критерии, от които зависи дали една книга ми харесва. Изключително рядко се случва някое произведение да ми се стори съвършено или пълен боклук. Главните герои може да не са ми симпатични или твърде интригуващи, но пък идеята да е адски оригинална, стилът на автора да е супер и т.н. Например, наскоро прочетох „Стрелата на времето“ от британския писател Мартин Еймис. Прекалено дълги и заплетени изречения за моя вкус. Героите – нищо особено. Но ИДЕЯТА на романа!

Набързо: повествованието се води в първо лице от някакъв свръхестествен наблюдател над живота на основния персонаж; въпросното наблюдение се извършва отзад напред, от старостта му към детството, а разказвачът идея си няма какво представлява нашият свят, просто описва; започва с лековати неща, за да схванем идеята, например как човекът си яде спагети отзад напред; след това разказва за зрелите му години, когато е бил лекар, а нашият наблюдател постоянно се възмущава как може да има толкова жестока професия: хората са си добре, излекувани, а след престоя в болницата се изнизват на заден ход със счупени крайници, да речем; накрая стигаме до младостта на доктора, той практикува в родната си Германия и участва в нацистките експерименти с хора. Неговият наблюдател най-после остава с впечатлението, че лекарят е добър човек: съживява евреите, вади ги от камерата или ги вдига от операционната маса, след това те постепенно добиват нормален вид, не са вече кожа и кости. Читателят плаче, знае какво всъщност се случва, но разказвачът се радва като дете! Не мога да не уважавам такава оригинална идея, пък ако ще други неща в книгата да не ми харесват чак толкова!

Какво четеш в момента?
Тъкмо започвам да чета наръчници за сценарно писане. След дълго отлагане дойде моментът да си завърша магистратурата по Режисура.

Коя е последната книга, която си купи?
Две книги на Зейди Смит. Страхотна е!

От тези хора, които четат само по една книга ли си, или можеш да четеш по няколко наведнъж?
Никога не чета няколко книги наведнъж, освен ако по някаква техническа причина не ми се налага.

Имаш ли си любимо място/време за четене?
Имам любимо метеорологично време – когато вали, но все пак е достатъчно топло, за да можеш да се излегнеш да си четеш точно до отворения прозорец.

Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?
Самостоятелни издания. Поредиците обикновено са в жанрове, които не са сред най-предпочитаните от мен. Разбира се, има и чудесни изключения: Дж. К. Роулинг е невероятен майстор на съспенса и с Хари Потър ми е носила някои от най-развълнуваните часове читателско удоволствие, които съм изживявала.

Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
О, не, изобщо не смятам, че една и съща книга ще допадне на всички. Не виждам голям смисъл и в препоръчването на класики. По-скоро си имам любими нови заглавия в различните стилове и според човека избирам какво да му хваля. Напоследък например насочвам вниманието на по-романтично настроените към книгите на Фредрик Бакман, френската „Елегантността на таралежа“ е за истински ценители на литературата, а Харуки Мураками е за онези, които си падат по по-тежки и сюрреалистични неща.

Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)
От няколко години живеем под наем в обзаведен апартамент, който е пълен с какви ли не мебели, но очевидно за библиотека никой не се е сетил. Или въобще за някакво място, подходящо за редене на книги. Ако не ми вярваш, ела на гости и ще видиш! По тази причина книгите ми стоят на купчини в разни старинни шкафове със съвсем друго предназначение. Но пък това неудобство ме научи да се разделям с изданията, които не са ме впечатлили особено и едва ли някога повече ще отворя.

[ + ]