Вече десет години Петър Георгиев се развива в областта на журналистиката, като през половината от тях е живял в Англия и САЩ, а след това работи като репортер на Българската национална телевизия. Професионалната си кариера започва като репортер на „По света и у нас“ по БНТ, а в момента е редактор на предаването “Панорама”. Споделя, че обича да работи по документални проекти, независимо от формата. Отразява политика, спорт и технологии, но голямата му страст лъкатуши някъде между футбола и видеоигрите. По време на българското европредседателство през 2018 г. води предаването „#Европа“ на обществената телевизия. Петър е и автор на документалния футболен подкаст „Виктория“.
Разказва, че напоследък повече пише, отколкото чете, но потъне ли в някоя книга, героите ѝ живеят у него за седмици. По негови думи се изкушава еднакво от непознати светове, в които може да се изгуби, както и от добре разказаните уроци от сложната ни реалност.
Коя е книгата, която най-силно ти е повлияла? Или книгата, която те е накарала да промениш нещо в живота си?
Като цялостен отпечатък бих отбелязал “Човекът в търсене на смисъл” на Виктор Франкъл. Прочетох я в период на дълбока лична борба и излязох с по-чисто съзнание за ценностите и огромните богатства в живота си. Подтикна ме да открия не само смисъл, а и благодарност. В безкрайните ми опити да разбера обществото ни ключова роля имат “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов и задочните репортажи на Георги Марков. Винаги са ми се стрували като фундаментални разкази и свидетелства, към които обичам да се връщам.
Някои от най-влиятелните за мен книги са били и своеобразни пътеводители към изкуството на разказа. Чел съм с възхищение, граничещо с еуфория, творби като “Майстора и Маргарита” от Михаил Булгаков, “На изток от рая” от Джон Стайнбек, “Ловецът на хвърчила” от Халед Хосейни, “Носталгия” от Мирча Картареску, “Безкрайна шега“ от Дейвид Фостър Уолъс. Пример за впечатляваща журналистика откривам в материала “Хирошима” на Джон Хърси, публикуван в “Ню Йоркър” през 1946 г., а впоследствие издаден като самостоятелно четиво.
В репортерската ми работа през последните години най-важна е била “Футболът на слънце и на сянка” от Едуардо Галеано, която ме вдъхнови да замина за Уругвай с един от най-добрите си приятели, където заснехме документалния филм “Децата на Дунав” за БНТ. Беше великолепно преживяване, разпалено от общото ни любопитство и любовта към футбола, която Галеано предава по-добре, отколкото някога бих могъл.
Накрая, всеки мой познат знае колко ценя съня си. „Защо спим?“ на Матю Уокър ми помогна да спя още по-добре, а не е ли това промяната, от която май всички имаме нужда?
Отбелязваш ли си пасажи и цитати, докато четеш, или идеята да драскаш по книгата те ужасява?
Драскам, подчертавам, ограждам. Мисля, че е репортерски навик. Изсипвам мисли на хартия от страх да не ги загубя. Не разбирам значението на повечето си бележки дори два дни след като съм ги надраскал, но все се надявам да са ми свършили работа, когато е трябвало. Също толкова обичам някой да ми подари книга със записки и бележки. Намирам интимността на нечий почерк за неустоима.
Сподели ни любимия си или последния отбелязан цитат.
Плътта се предава. Вечността прибира онова, което е нейно. За кратък миг телата ни са разплискали водите, танцували са опиянени от любов към живота и към самите себе си, поиграли са с някои причудливи идеи, сетне са подложили глави под топора на Времето. Как можем да го наречем? Случил съм се. Не съществувам… но съм се случил.
Франк Хърбърт – „Месията на Дюн“
Художествена или нехудожествена литература предпочиташ? Или и двете?
Обичам завладяващи истории, сюжети и герои без значение от жанра. Като репортер любимите си персонажи и модели за подражание винаги съм откривал в живия живот с всичките им сили и недостатъци. Доколкото нехудожествената литература може да обрисува нюансите на обществото ни, обръщам се към нея за информация и по-трезва оценка на човешката природа. От друга страна, момчето в мен никога няма да се откъсне от световете на “Дюн”, “Хари Потър”, “Землемория”, “Вещерът” и “Името на вятъра” (не бих се разсърдил на Патрик Ротфус да си довърши поредицата). Когато се нуждая от свръхестествена сила, не се притеснявам да я потърся отвъд бариерата на реалистичното.
Любима екранизация или театрална постановка по книга?
Над всички издигам „Блейд Рънър” (1982) по „Сънуват ли андроидите електроовце?“ от Филип Дик заедно с „Властелинът на пръстените”. До тях наскоро се нареди режисираният от Дени Вилньов „Дюн”. Силно препоръчвам също последната адаптация на „Майстора и Маргарита” (2024).
С кой писател би се запознал на живо?
Преди години се разхождах по тесните спокойни улици на Кий Уест във Флорида и стигнах до къщата на Хемингуей. Представях си как пием по нещо – той държи уиски, а аз – вероятно газирана вода с лед и лимон, и си говорим, заобиколени от десетките му котки. Освен с него бих се срещнал с Булгаков, Урсула Ле Гуин, Исабел Алиенде, Халед Хосейни. Някои от тези запознанства са на теория възможни, други – не чак толкова. Може би най-постижимото в близко бъдеще е Робърт Курвиц, главният мозък зад сценария на любимата ми игра “Disco Elysium”.
Eлектронни, хартиени издания или аудиокниги? А може би и трите?
Всички в зависимост от обстоятелствата. Обикновено по всяко време имам по едно актуално четиво във всеки един от трите формата. Аудиокнигите са ми слабост. Малко неща ми носят по-голямо удоволствие от човешкия глас.
Държиш ли да прочетеш главата докрай, преди да оставиш книгата, или можеш да спреш по всяко време?
Ако часовникът тиктака и бързам занякъде, разумното е да спра по средата. Краят на една глава моментално ме води към следващата. Със сериали правя абсолютно същото. Но ако времето е пред мен, прелиствам, докато не ме заболят очите или не огладнея. Второто е по-вероятно.
Ако в книгата, която четеш, главните герои те дразнят, може ли все пак да се нареди сред любимите ти?
Не ми се е случвало главен герой в любима книга да ме дразни кой знае колко. Но е напълно възможно, съдейки по един от любимите ми сериали – “Наследници”. Там почти всички персонажи са крайно непоносими, което не ми пречи да го намирам за абсолютен шедьовър.
Какво четеш и/или слушаш в момента?
“Нежна е нощта” от Фицджералд, “Вихрушка” от Джеймс Клавел и сборник с есета на Дейвид Фостър Уолъс.
Коя е последната книга, която си купи?
“Мостът на Дрина” от Иво Андрич.
С коя книга би казал „обичам те“?
Зависи на кого и кога. Сега би било с „Нашето вечно утре“ от Габриел Зевин.
От тези хора, които четат само по една книга ли си, или можеш да четеш по няколко наведнъж?
Обикновено по няколко наведнъж. Освежавам се да прескачам между истории. Не го намирам за особено различно от това да съчетавам сериали, музика и журналистически проекти. Харесвам, когато произведенията общуват помежду си през мен. Но понякога се намират и книги, с които се усамотявам и откъсвам в изолация. Последната такава беше “В орбита” от Саманта Харви. Подходящо, имайки предвид сюжета ѝ.
Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)
Слуховете за моята организираност са силно преувеличени. За разлика от грамофонните ми плочи “ред” е крайно неподходяща дума за библиотеката ми. Най-вече защото библиотека няма. Книгите ми са натрупани една върху друга върху холната маса, оформят импровизирани кули на пода, подават се от някой кош или се крият под леглото. Важното е да стоя горе-долу в центъра на този хаос, така че всички да са на еднакво разстояние от мен, когато трябва спешно да проверя нещо или да намеря компания на кафето си, преди да изстине.
Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
„Непосилната лекота на битието“ от Милан Кундера.
Вижте всички участници в рубриката ни „Как четеш“ тук.
Книгите, споменати в материала, можете да намерите в Ozone.bg.
