Велина Минкова (снимка: Дарик радио)
Една млада и талантлива българска писателка, истинска космополитна личност, е гост в рубриката ни „Как четеш“ тази седмица. Велина Минкова е родена през 1974 г. в София. Завършва английски език и литература с профил творческо писане в Калифорнийския университет (UCLA). Авторка е на сборника с разкази на английски език Red Shorts (изд. „Colibri”, 2001), на романа „Доклад на зелената амеба за химическия молив“ (изд. „Colibri”, 2015), който излиза във Франция със заглавие Le Grand Leader Doit Venir Nous Voir (Actes sud, 2018), както и на сборника с разкази „Бразилски храст”, (изд. „Colibri”, 2018). Живее в Париж, където преподава английски език, превежда художествена литература и работи върху втория си роман. Велина сподели с нас, че цял живот е обичала София, както никой друг град.
„След Лондон, Лос Анджелис, Амстердам и Париж, където съм сега, моментите, прекарани в родната столица, винаги са били най-вдъхновяващи и зареждащи за мен. В литературата винаги съм откривала необходимите мостове между места, времена и характери, тайните връзки между човешката природа и света. Обичам думите в текст на различни езици – затова да чета, да превеждам и да пиша са вълшебства, без които не бих могла да живея“, споделя Велина пред екипа на „Аз чета“.
Коя е книгата, която най-силно ти е повлияла? Или книгата, която най-силно те е замислила и те е накарала да промениш нещо в живота си?
През годините са били много и различни, но последната и най-въздействаща за мен беше „Животът. Начин на употреба“ на Жорж Перек. Пристрастяваща книга. Да потънеш в партакеши, в инвентар, и да видиш как след безумни перипетии трудът и животът на главния герой просто са изчезнали – това ме накара да преосмисля абсолютно всичко за себе си (започнах от кооперацията в София, в която съм родена, и апартаментите на всички съседи, които помня от едно време, самите съседи, житейски пътища… така стигнах до кооперацията, в която днес живея в Париж) и за малко да изпадна в нервна криза. След тази книга не съм същата. Добре че я прочетох и разчистих най-задръстените дълбини на съзнанието си. Сега мога да продължа с нова глава на раменете.
Похапваш ли, докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти „храна за четене“?
Когато съм сама, винаги се храня с книга. Опитвала съм да чета примерно докато готвя, чистя или простирам, но не ми се получава. Затова храненето е чудесно време за четене, дори и това, което съм си направила за ядене, да не е много сполучливо (хич не умея да готвя, но често ми се налага) книгата придава чуден вкус на всичко. Преди да излязат електронните носители, винаги закрепях книга пред мен на стойка за учебник, за да не я накапя. Сега с тях е още по-лесно, дори да ги изцапам, не е фатално. Иначе нощем любимата ми храна за четене е шоколадът. Специално си го купувам през деня, за да мога да чета с него към полунощ. Когато има опасност очите ми да се затворят на много интересен момент, шоколадът ме съживява, изпадам в нощна еуфория и мога да чета още дълго – обожавам тези мигове.
Какво обичаш да пиеш, докато четеш?
О, не, нищо не пия. В никакъв случай. Ако в унес разлея нещо върху печатното или електронно издание, щетите биха били огромни, не мога да рискувам.
Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти от книгите, или идеята да драскаш по книгата те ужасява?
Вече ме ужасява и отдавна не го правя. Докато следвах, много драсках размисли по книгите. Задължителната литература беше много и бюджетът за закупуването й от университетските книжарници ми идваше доста в повече. Затова често купувах намалени, вече надраскани от предишни студенти препродадени издания. 
Беше ми интересно какво са драскали прочелите преди мен – понякога дори влизах в спор с чужди записки в полето. Много отбелязвах с флуоресцентни маркери, кодирах си различните цветове по смисъл, по важност. Тези записки помагаха, когато си пишех след това курсовите работи. През годините обаче препрочетох разни любими неща, по различни поводи, например „Цената на солта“ на Патриша Хайсмит, когато излезе филмът „Каръл“, „Остатъкът от деня“, когато Казуо Ишигуро спечели Нобеловата награда за литература, „Американската мечта“, когато почина Едуард Олби… Все книги, по които съм драскала като студентка. Малко се засрамих от това колко незрял е бил погледът ми върху определени моменти от произведенията, когато съм била двайсет и няколко годишна. Да можех сега да ги изтрия от книгите тези си бележки! Дори си купих идентично, ненадраскано издание на любимата ми „Денят на скакалеца“ на Натаниъл Уест, за да мога да я препрочитам начисто, когато се присетя за нея…
Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?
Не прегъвам никога, с времето прегънатото парче може да се отчупи и изгуби…Ако нямам нищо подръка, оставям книгата отворена замалко и отивам да търся – билет от чуждестранен градски транспорт или музей, брошура от минал спектакъл, всичко, което в момента се търкаля наоколо може да свърши работа. Обожавам книгоразредители, но ако нямам в момента, използвам всички налични хвърчащи хартийки и дори ги оставям вътре, когато прочета книгата. Така, когато я отворя, отново се сещам къде и какво съм правила, когато съм я чела в някакъв отминал период и това ми отключва допълнителни асоциации и спомени.
Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?
И двете. Най-много обичам, когато ме развълнува роман или разказ, да прочета историческа или документална книга, свързана с него. Това често води до фанатично препрочитане на части или в цялост на художественото произведение и толкова много неща научавам така.
Eлектронни или хартиени издания? А може би и двете?
И двете. Въпреки че хартиените книги ще си останат първата ми голяма любов, всеки път се радвам като малко дете на късмета си, когато мога за минути да докопам на киндъл книга, за която току-що съм научила или ми е хрумнала ненадейно, или съм чела и съм оставила в друга държава…Ако съм без киндъл, мога да си сваля книга дори на телефона. За мен това са книжни чудеса. Разбира се, невинаги има това, което търся, но все по-често ми се случва да замина някъде с десетина книги в киндъла, вместо в куфара, и ако се сетя за нещо друго, да си го сваля на мига. Електронни издания на различни езици, щрак и след малко текстът е пред очите ми!
Държиш ли да прочетеш главата докрай преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?
Много, много ми се иска да мога да отделя достатъчно време да прочета главата, даже книгата докрай, наведнъж. Прекалено често обаче не мога да си позволя лукса да завърша глава, дори пасаж…Затова рефлексът ми е винаги да се връщам малко назад от отбелязаното място, да изживея епизода отново.
Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът или самият текст те дразни?
Напълно съзнателно не го правя. Ако ме дразнят, това е чудесно – книгата е докоснала нервните ми окончания! Значи сигурно има защо. Непременно трябва да я прочета докрай и да разбера причината. Щях да полудея, докато завърша Перек.
Ако в книгата, която четеш, главните герои те дразнят, може ли все пак да се нареди сред любимите ти?
Абсолютно. Това се получава най-вече, когато героите са дразнещи нарочно, защото авторът това е целял. И когато са рендосали представите ми за живота и света. Най-вбесяващо ме е дразнел например Игнациус Райли. Това е една от най-любимите ми книги на света – „Сговор на глупци“ на Джон Кенеди Тул.
Какво четеш в момента?
На френски Tigre en papier (Тигър от хартия) на Оливие Ролан, равносметката на един маоист за парижкия май 68-а, специално издание послучай 50-годишнината. На английски (киндъл) The Same Night Awaits Us All, преводът на Изидора Ейнджъл на уникалната „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов, защото изпуснах софийската премиера и нямам търпение да прочета преводното издание, но ще си взема и печатното при първа възможност. На български „Хубостта е рана“ на Ека Курняван в удивителен превод на Венцислав К. Венков. Като участник в преводаческата резиденция на Фондация „Елизабет Костова“ в издателство Open Letter Books посещавах лекции по превод на художествена литература в университета на Рочестър, щата Ню Йорк. Там я изучавахме (Beauty is a Wound) в превод на английски от индонезийски на Ани Тъкър малко след като беше излязла в САЩ. Четях я по цели нощи, толкова безумен и разтърсващ роман. Най-после си я взех на български и с огромно удоволствие я препрочитам.
Коя е последната книга, която си купи?
В момента тече промоция на електронна книга на английския превод на „Мисия Лондон“ от Алек Попов, до края на месеца струва 99 пенса в Амазон. Не можах да устоя на изкушението. Не съм я чела все още на английски и сега веднага я започвам! А на български език си купих „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков – едно бижу с твърди корици, страници с вълшебен аромат и писма (!), копирани накрая. Вкъщи в София имахме едно старо издание отпреди сигурно 20 години, което беше станало на парцал от четене и дълго вече не мога да го открия. Време беше да имам свое собствено.
От тези хора, които четат само по една книга ли си, или можеш да четеш по няколко наведнъж?
Винаги по няколко, видя ли време за четене да се отваря пред мен, хващам веднага онзи книжен носител, който е най-близо. Ако това време се окаже достатъчно да изчета дадена книга от докрай, толкова по-добре! Но колкото и книги да съм подхванала наведнъж, винаги държа да завърша първия си прочит, колкото и време да ми отнеме.
Имаш ли си любимо място/време за четене?
Имам две малки деца с доста голяма разлика във възрастта и отдавна нямам нито време, нито място за четене. Превърнала съм се в озверяла вълчица, дебнеща в бъдещето за малко време и място за четене, в което да потъна и да нямам връзка с външния свят. Това много ме промени. Сега силно подранявам за срещи, обожавам дълги опашки, чакане пред лекарски или административни кабинети, дълги пътувания с всякакви превозни средства. Единственото условие е да съм сама и да имам четиво в ръка. Най-сигурно и уютно е когато нощем всички спят, а аз съм на канапето и чета с шоколад. Но това е само когато някой не е сънувал кошмар или вдигнал температура.
Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?
Имам склонността да се влюбвам в автори. Като студентка изживях страстна любов с ранните книги на Томас Пинчън („V.“, „Обявяването на серия 49“, „Гравитационна дъга“, разкази…) и пристрастено се ровех в загадките и асоциациите му. Наскоро например, след като прочетох за първи път книга на Давид Гросман „Един кон влязъл в бар“, продължих да търся книги от него. Така ми се случи и с шестте романа на Джеймс Чърч, които по съвпадение са поредица – разказват за живота и приключенията на севернокорейският инспектор О. Сега съм си набелязала други два романа на Ека Курняван.
Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
Алек Попов, всичко от него, на многото езици, на които е превеждан, на всичките си приятели по света от най-различни националности. На българските си приятели задължително двата му партизански романа за неотразимите близначки сестри Палавееви, които засега са само на български език. Имаме късмет, че можем да ги прочетем преди останалия свят и изобщо, че имаме такъв автор и можем да го четем в оригинал.
Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)?
В библиотеката ми винаги е царял пълен хаос. Сигурно никога няма да я организирам – нови книги закрепям на предна линия, за да са ми подръка, иначе толкова обичам да търся нещо и да плъзгам поглед по множеството до болка познати гръбчета, да си припомням за секунди малки детайли от книгите и ако се присетя за нещо, да го извадя и сложа на купа „за препрочитане“. Бързо запълвам „дупката“ (вертикална, хоризонтална…) с вече прочетена книга, забърсвам наоколо със специален парцал, който крия в непрозрачна ваза, и така по библиотеката ми почти не се събира прах.
Снимка на публикацията: Димитър Балабанов
