Захванах тази книга по косвена препоръка на Ървин Ялом, който, без да я е чел, я дал първо на един свой пациент, за когото бил отчаян, че няма да може да му помогне, а после на друг, който бил зациклил от години и нямало измъкване. И какво мислите се случи?
Книгата ме помете. Но тя не помете само мен.
Още като започнах да я чета, реших да споделям цитати от нея на таймлайна си във Facebook. Правех го всеки ден в продължение на няколко месеца. Ще спестя подробностите, като само ще цитирам резултата от моето цитиране върху трима души, които специално ми писаха да ме поздравят, че съм ги насочила към книгата. Първият приключи с паник атаките си, вторият си купи кросов мотор след двайсетгодишно отлагане, а третият напусна работата си на мениджър след десетгодишно къртовско усилие да се издигне по професионалната стълбица.
Що се отнася до мен, ще запазя разказа за въздействието в тайна. По-важното тук е, че аз четях бавно – така, както се чете, когато искаш един текст да те промени, а не да се превърне в бройка от читателската ти колекция в социалните мрежи. (Да бройкаш прочетените книги е сигурен признак за упадък!) Препоръчвам на всеки, който подхваща тази книга, да подходи със същата скорост. Иначе по-добре да се насочи към друго място.
Сега малко и за самата книга. Тя представлява дневникоподобен текст, разпрострял се в не повече от сто страници – посланието на един римски император към себе си и, както се оказа, към всички нас, които живеем цели две хилядолетия след него.
Марк Аврелий се разглобява в два персонажа – наставник, който прекрасно познава ученика си, и ученик. Той засяга темите за смисъла на човешкото съществуване, страха от живота и страха от смъртта (които са едно и също нещо), идеята за достойнството и защо то може да донесе щастие. Разпростира се по въпросите за щенията на душата, за неблагодарността, надменността и кое е всъщност ръководното начало у човека. Не подминава човешките противоречия по темата за бог, продължава с неговата промисъл, с жаждата и кое по точно може да ни донесе чувство на удовлетвореност и спокойствие на смъртния одър. Негови теми са и тази за порока, за тщестлавието, за срама и непрестанния гъдел в преследването на химерите на бъдещето. „Всички неща са вплетени помежду си“, както казва самият той.
Поразяваща за мен беше частта за достойнството. Мисля, че това е тема, която сме забравили в нашето съвремие, а се оказва, че именно достойноството е коренът на удовлетворението от живеенето.
Марк Аврелий не говори на високопарен език, а е честен до болка, както със себе си, така и с предполагаемите си читатели. На моменти става назидателен, например когато подвиква със замахващ пръст към всичките си читатели: „Кога ще отдадеш дължимото на душата си?“. Но го прави по такъв начин, че вместо да го намразиш, намразваш себе си, че досега сам не си си обърнал внимание.
Винаги припомня за мимолетието на дните ни и колко кратък е животът всъщност, че да работим за другите, а не за себе си.
Марк Аврелий и неговото четиво са изключително опасна литература за средностатистическия гражданин, служител в офис от девет до шест часа. Прочитът на тази книга по начина, който посочих по-горе, може да доведе до промени, които да са неприятни за всички лица, свързани с четящия, но освобождаващи за самия него.
Препоръчвам на всички да създадат тази неприятност на роднините и приятелите си, да поставят двухилядолетните клопки за депресията, безсмислието и безсилието на човека, който е поставен в един макроскопичен свят по един микроскопичен начин.
Обърнете окуляра и се спуснете по пързалката на Марк Аврелий!
Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!
