В Нова конферентна зала на СУ във вторник се състоя необичайна премиера. В един разговор бяха представени две жанрово несходни книги: „Похищението на България” на Ани Илков (изд. „Жанет 45”) и „Бакърена фабрика” на Владимир Сабоурин (Фондация „Литературен вестник”) .
Книгата на Ани Илков събира негови политически памфлети от периода 2002-2009, писани за сп. „Тема”, в. „24 часа”, в. „Седем”, в. „Гласове” и сп. „Алтера”. „Бакърена фабрика” на Сабоурин е втората му поетическа книга и както сам той каза, стихотворенията вътре са писани в продължение на над 10 години.
„Как да говорим за политическото след закриването на политическите права на възвишеното?“ – така сложно и непроницаемо формулираната, темата на разговора всъщност въвежда общия проблем в двете книги: интересът, мисленето за/на политическото, опитът да се „изкарат българите „от Розовата долина на овчедушната глупост“, както пише Ани Илков.
Авторите сами представиха книгите си и прочетоха откъси от тях, под опитните модераторски насоки на Александър Кьосев. Ани Илков сподели, че гледа на „Похищението на България” като на сборник от кратки есета, „писани с прекъсвания по релефа на политическата актуалност в съответните колонки на вестниците“. Той подчерта, че предговорът и заключението са писани по време на протестите, и прочете увода, звучащ от една страна като манифест, а от друга – като утопия. Мотивът за вечната българска лишеност от щастие неколкократно се завръщаше в разговора.
Владимир Сабоурин от своя страна рецитира някои от стихотворенията си, заигравайки се с идеята и реализацията на политическата алегория – къде се съдържа в намерението на автора, и къде е само визия на читателя.
Самият той положи „Бакърена фабрика” в традициите на порнографския сонет и политическата алегория на Брехт. А ако търсим изходна точка в българската поезия след Освобождението за този вид писане, авторът ни насочи към едно от стихотворенията на Пенчо Славейков от „Острова на блажените”, където се открива алегория на държавата.
Един от основните въпроси на дискусията бе как езикът на поетическото се отнася към политическото и към езика на прехода – отново общо място между жанровите разновидностите на представяните книги.
С коментар за книгите се включи и Кирил Василев, който дефинира разбирането за политическо на двамата автори по следния начин:
Начин на реализиране на човешкото в човека, реализация на един морален абсолют. Няма общо с властта – кой, какво, как”.
И Ани Илков, и Владимир Сабоурин според Василев се отказват да назовават пряко политическото, сочат към него чрез един максимално отдалечен език. Наблюдават всекидневния ход на живота и обществените дела, но се държат далече и от прагматисткото уреждане на отношенията.
Друг интересен мотив от книгите е, че българският случай не се разглежда като изключение спрямо някакъв правилен хоризонт, спрямо абсолют, който да служи за норма, а точно обратното: става дума за общ проблем на съвременните хора, проблемът със справедливостта. Оттук идва и вярата в бунта без значение каква е неговата цел. Функцията на бунта, на протеста, е десакрализация на властта. Бунтът е спонтанен, смесва високо и ниско и има негативна функция: да покаже, че властта не е Бог.
Разговорът продължи в посока езикът на политическото, 
отрицанието и мълчанието, които остават след постмодернизма. Публичните езици, каза Кьосев, са узурпирани от комунизма, постмодернизма и консумеризма. По негово убеждение езикът на ругателството и е-бането са далеч от мълчанието, те са изригване на енергия, отвращение в сферата на възвишеното, докато в мълчанието има нещо достойно.
Финалният въпрос, повдигнат от модератора, ако въобще разговорът за политическото може да има финал, бе за (не)остаряването на политическата публицистика, а Яни Милчаков от публиката сподели, че вижда „Похищението на България” и „Бакърена фабрика” като острови на автентичност, живост и нормалност на фона на агресивния новоговор, на дървения език на политици и медии.
Тези книги, в жанровата си разграниченост, казват истината за българина, казват ни какви сме в този момент, и с това бележат една тенденция на ре-социализация на българската поезия.
Яни Милчаков, моля. Професор, посланик в няколко държави.
Редакцията е отразена. Благодарим ви!