Случвало се е на всички ни. Колкото и да се опитваме да се скрием от тях, колкото и бързо да тичаме в обратната посока, те винаги ни настигат, поглъщат ни хищно и никога вече не ни пускат. Да, говоря за книгите, които сме чели с фенерчета в мрака, които са накарали косъмчетата по врата ни да настръхнат за първи път и са ни обсебили до такава степен със злокобните си гласове, че са ни принудили маниакално да се оглеждаме зад себе си, вървейки по смълчаните тъмни улици, и страхливо да се завиваме презглава нощем.
Няма по-добър ден от Хелуоин, за да си припомним най-страшните книги, която някога сме чели. Вижте какво споделят книжните хора за историите, които ги ужасяват и до днес.
„Книгата, която ме ужаси с историята си е, „Приспивна песен” на Чък Паланюк.
„Камъни, дърво, тояги, костите ти ще строшат; думи, лоши или благи, няма да ти навредят.”
Една песничка, поместена в детска книжка, изпяваш я на някого и той умира. Смъртоносна комбинация от думи. И в един момент се замисляш за всичко: какво казваш, как го казваш, на кого го казваш, към кого го насочваш? За всичките детски игри на вещици, измислянето на заклинания… Игра, или… И настръхваш. Само сблъсък на неподходящи думи ли е или е важна и насочената мисъл? А съществува ли в реалния свят?“
Славена Маринова, автор в „Аз чета”
„Гробище за домашни любимци” на Стивън Кинг е една от книгите, предизвикала кошмарни размисли в ученическите ми години, с дълбинни последици днес. Първата ми среща с този автор, с чудовищното му въображение, в което няма измислица. В паметта ми се е заклещил споменът за четиричленно семейство с един котарак; семейство, което внушава доверие и идеал за съвместно живеене. Визията се пропуква след откриване на онова място зад къщата им: гробище за домашни любимци, където може да заровиш труп и след това той да се съживи. Котаракът. Разтърсващото е, че се връща в къщата ти и отново живее с теб, в призрачна сомнамбулност и само бащата знае, само деецът носи съзнанието за деянието си. Никой от семейството не разбира, дори не се усъмнява.
При мен страховете се блъскаха в иглите на въпросите. Ако употребиш силата на съживяването, дали тя няма да поиска нещо в замяна? Докъде може да се намесваме в смъртта и безсмъртието? Познанието ни за хората около нас реално ли е? Дни и седмици се вглеждах внимателно в мама и тати, в съучениците си, да не би да пропусна да забележа, че са оживели втори път, и да се пазя.
Представата за мъртва живост или жива мъртвост, за сливането на света на живите и света на мъртвите, за деформацията на границите между тях, остана да ме тревожи. Възобновява се при всеки тръгнал си към онзи свят близък.“
Петрана Петрова, автор в „Аз чета”
„И аз съм се поддавала на зова на гарвана на По, и аз съм прекарвала доста нощи сама с тръпкопобиващите романи на Стивън Кинг и Х. П. Лъвкрафт. Колкото и страшни истории за злото и мрака да чета обаче, накрая именно реалността успява да ме зашемети и уплаши повече от всичко. Ето защо считам „Повелителят на мухите” на Уилям Голдинг за най-страшната книга, която някога съм чела. Историята за група момчета, корабокруширали на безлюден остров и напълно освирепели в битката си за оцеляване, е доста отблъскваща. Плашещо е в какво се превръща човекът, когато е принуден да се подчини на законите на джунглата и да се бори за живота си. Това, че главните герои са деца, само утежни положението и ме накара веднъж завинаги да запратя романа на Голдинг в графата: „Книги, към които не искам да се връщам. Никога.”
Габриела Кожухарова, автор в „Аз чета”
„Нямам богат опит с хорър писателите, но ако реша да потъна в книга, която да навява страх и да буди ужас в нощта, за която келтите са вярвали, че духовете бродят по земята, то ще бъде нещо на Х. П. Лъвкрафт. Този човек е писал… да кажем чалнато реално за неща, които сънуваме само в най-черните си кошмари. На български, по мои спомени, могат да се намерят „Плъхове в стените“ и „Шепнещият в тъмнината“ – все от цикъла за Ктхулу. Никак не е трудно да се оставиш на свръхестествената чернота на Лъвкрафт да те погълне в нощта на духовете – да я оставиш да попъпли към уплашения и свит на кълбо прачовек в теб и да остане там, пропивайки те до кости.“
Аделина Генова, „Книгозавър”
„Три са книгите, които са запечатали демоничното си очарование в главата ми, след като ги прочетох на млади години. Най-рано прочетох „Дракула“ на Брам Стокър, на която се наслаждавах нощем с фенерче под юргана, но страшното идваше, когато най-сетне загасях светлината му… След това дойде „Обречени на ада“ на Клайв Баркър, която беше толкова извратено яка, че просто ме побъркваше. И, разбира се, „То“ на Стивън Кинг, особено гарнирано с двете велики корици на Петър Станимиров – заради тази книга две седмици не ходих на тренировки (бяха вечерно време, по тъмно), защото имах чувството, че от всяка шахта ще се покаже клоун с реещи се балони в ръка…“
Христо Блажев, „Книголандия”
„Доскоро вярвах, че Хелоуин не може да го бъде без Едгар Алан По. Откакто за пръв път открих томчето „Събрани творби”, бащата на готиката се превърна във вдъхновение, а творбите му – в настолно четиво за мен. И този година в навечерието на Хелоуин ще препрочитам любимите си разкази („Морела”, „Кладенецът и махалото”, „Черният котарак”), но броени дни преди Вси светии мислите ми, подредени в редичка, бяха обилно залети от литрите кръв, натрошените кости и плискащите мозъци в „Градска готика”. Уродливи чудовища, прерязани гърла, разчленени трупове, писъци в тъмното и изобщо – сплатерпънк вакханалия. Ето така си представям идеалните книги за Хелоуин: едновременно червени, метафорични и красиво написани.“
Перфектната октомврийска книга, чиято кулминация настъпва, разбира се, на Хелоуин, е http://en.wikipedia.org/wiki/A_Night_in_the_Lonesome_October
Това богато, изящно и пищно произведение в стиймпънк е едно от най-убийствените неща излезли из под перото на Зелазни. А него си го бива. И още как.