fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

БиблиотекаЗа книгите в книгите

Откъс: „Писма до мъртвите с любов“ от Ава Дилийра

4 мин.
Pisma do martvite s lyubov Ava Dileira

Pisma do martvite s lyubov Ava DileiraСкъпа Елизабет Бишъп,

Искам да ти разкажа две случки от днес, от часа по английски. Четохме твое стихотворение, а аз за първи път се обадих в час. От началото на годината вече минаха две седмици, но досега прекарвах повечето си време загледана през прозореца – наблюдавам прехвърчащите между телефонните жици и шумолящите трепетлики птици. Бях се замислила за онова момче, Скай – чудех се какво ли вижда, щом затвори очи. Внезапно чух името си. Вдигнах очи. Птиците разпърхаха криле в гърдите ми.
Госпожа Бъстър се беше втренчила в мен.
– Лоръл, искаш ли да четеш?
Дори не знаех на коя страница сме. Усетих как мозъкът ми зацикля. В следващия миг Натали се пресегна и отвори ксерокопието ми на стихотворението. Започваше така:

Изкуството да губиш е лесно усвоимо
толкова вещи се изгубват без следа,
но загубата им не е непоносима.

Отначало много се притесних, но докато четях, се вслушах в думите и вникнах в тях.

Губи по нещо често. Много не мисли му
ако си изгубиш времето или ключа.
Изкуството да губиш е лесноусвоимо.

Свикни да губиш бързо всичко, което имаш
накъде си тръгнал, лични имена, места.
Повярвай, загубата им е поносима.

Часовникът на майка ми изчезна. Без дим
и предпоследната ми къща изгоря.
Изкуството да губиш е лесноусвоимо.

Два града прелестни изгубих и родина,
две реки, и континет, и няколко села.
Липсват ми, но липсата е поносима.

Дори когато те загубих (ръце любими,
весел глас), не ще излъжа, ако изрека:
изкуството да губиш е лесноусвоимо
макар и да е (Напиши го!) непоносимо.

Много е възможно гласът ми да се е разтреперил здравата, защото стихотворението ме разтърси. Щом приключих, в класната стая цареше мъртва тишина. Госпожа Бъстър направи обичайното, тоест опули големите си оцъклени очи срещу класа и попита:
– Какво мислите?
Натали ме погледна. Сигурно ме съжали, задето всички бяха вперили очи не в госпожа Бъстър, а в мен, затова вдигна ръка и рече:
– Според мен е очевидно, че лъже. Не е лесно човек да загуби нещо.
Думите й накараха останалите да отместят очи от мен и да ги приковат в нея.
– А защо понякога преживяваме загубата по-тежко от друг път? – попита госпожа Бъстър.
В отговора на Натали се прокрадна частица сарказъм:
– Заради любовта, разбира се. Колкото повече обичаш нещо, толкова по-тежко ти е, когато го загубиш.
Вдигнах ръка, без да осъзнавам какво правя.
– Според мен, когато загубиш нещо, което е изключително близо до теб, сякаш губиш самия себе си. Затова в края й става трудно дори да пише. Почти не си спомня как – защото вече едва успява да осъзнае какво представлява самата тя.
Очите на всички отново се заковаха в мен, но слава богу, в следващия миг удари звънецът. Побързах да събера нещата си. Хвърлих един поглед на Натали и ми се стори, че ме чака. Мина ми през ума, че може би днес ще ми предложи да обядваме заедно и щях да престана да вися на оградата.
Госпожа Бъстър ме повика.
– Лоръл, може ли да поговорим?
В този миг я ненавиждах – Натали си тръгна. Изтътрих се пред катедрата.
– Как си? – попита тя.
Дланите ми все още бяха потни от говоренето пред класа.
– Ъ-ъ, добре.
– Направи ми впечатление, че не си предала първата домашна работа. Писмото…
Втренчих се в отражението на флуоресцентната лампа на пода и отроних:
– Да. Съжалявам. Още не съм готова.
– Добре. Този път ще ти дам отсрочка. Но очаквам да ми го донесеш следващата седмица.
Кимнах. Тя добави:
– Лоръл, ако някога ти се прииска да говориш с някого…
Изгледах я с празен поглед.
– Преди преподавах в „Сандия“ – изрече тя предпазливо. – Мей идваше в часа ми по английски в първата си година там.
Дъхът заседна в гърдите ми. Зави ми се свят. Бях се надявала никой тук да не знае, или поне никой да не говори за това. Госпожа Бъстър обаче се беше вторачила в мен, сякаш щях да й дам някакъв отговор на тази ужасна загадка. Нямах отговор.
Накрая тя рече:
– Беше специално момиче.
Преглътнах.
– Да – отвърнах и излязох от кабинета.
Шумът в коридора се превърна в грохота на най-могъщата река, която бях чувала. Казах си, че ако затворя очи, гласовете може би ще ме отнесат.
Твоя,
Лоръл

Елизабет Бишъп (1911–1979) – американска поетеса и авторка на разкази. – Бел. прев.
Превод на стиховете – Димитър Кенаров