Изключително ценя всички автори, с които съм имала привилегията да провеждам интервюта като част от екипа на „Аз чета“. Повечето от тях са били неизвестни за мен личности, с чието творчество съм се запознавала по повод на гостуванията им в България. Но… Нищо не може да се сравни с тръпката да интервюираш писател, на когото се възхищаваш от години и когото никога, никога, ни-ко-га не си очаквал да видиш на живо. И той да се окаже точно толкова готин, колкото легендите гласят.
Искрено се надявам името Патрик Нес вече да ви е познато. Ако не е, мога да ви го представя така – един от най-прекрасните и оригинални съвременни писатели, на които може да попаднете. Автор на романи, които бих искала да тикна в ръцете на всеки тийнейджър. Съдейки обаче по четиричасовата опашка за автографи на Панаира на книгата в събота, младите читатели и сами го откриват. На мен лично ми е трудно да гледам на Нес само като на юношески писател, но както ме успокои самият той – добрата книга преодолява всички жанрови предразсъдъци и възрастови ограничения и винаги намира начин да достигне до онзи, за когото е предназначена.
Благодаря на „Студио Артлайн“, че доведоха този страхотен човек в България. Почвам да се подготвям психически за Нийл Геймън (щом доживяхме Нес, и за Геймън има надежда), а дотогава ви приканвам да се насладите на този разговор за янг адълта, тийнейджърите, родителите, Doctor Who, световния мир и… всичко останало.
Романите Ви са много различни един от друг – повечето автори си имат нещо като „запазена марка“, докато Вие сякаш предпочитате да изследвате голямо разнообразие от теми и сюжети.
Има определени истории, които ме привличат, но преди всичко не желая да се отегчавам. Ако си отегчен, докато пишеш, читателите ще бъдат отегчени, докато четат. Вбесявам се, когато усетя, че авторът е бил ленив. Толкова е трудно да създадеш и издадеш книга – никога не бива да приемаш тази привилегия за даденост. Ето защо бягам от скуката и отказвам да следвам принципа: „Проработило е веднъж, значи мога да го повторя“. Винаги съм искал да се развивам и го постигам, като си отправям предизвикателства. Ако мъничко се страхувам от неизвестното, съм по-бдителен и се справям по-добре с писането. Все едно упражнявам различен мускул.
В момента например упражнявате писането на сценарии.
Принципът е същият, просто начинът, по който разказваш историята, е различен. Писането на сценарий за филма по „Часът на чудовището“, който излиза следващата година, ме научи на страшно много неща. Специалните ефекти още не са довършени, но миналата седмица в Испания видях обещаваща предварителна версия. В момента работя и върху телевизионно шоу (спин-оф на фантастичния сериал Doctor Who – бел. а.). Основната ми философия е: „Никой друг не може да ми казва какво да пиша, в какъв жанр, за каква възрастова група, в какъв формат…“.
С нарастващата Ви популярност като писател върви ли и известен натиск от страна на издателите Ви?
Всъщност не. Едва ли щяхме да работим заедно, ако имаше подобна тенденция. Не че съм в по-силната позиция спрямо тях, просто те не се боят да експериментират. Искам да принадлежа към издателство, което публикува интересни книги. Пробвал съм немалко нови неща под тяхната шапка и все са имали успех, така че съм късметлия.
Все пак смятам, че романите ми имат нещо общо помежду си, макар да изглеждат доста различни на пръв поглед – предават едни и същи тревоги и емоции.
Лично за мен общото е, че всичките са написани много красиво. В историите Ви има човечност, разбиране и състрадание към човешката природа. Стремите ли се да показвате хората в тази по-нежна светлина?
Не съм сигурен дали винаги е толкова нежна. Но определено заставам зад определението за човечност. Не знам как да пиша за герои, които не разбирам. Може и да са зли, но те самите не вярват, че са такива, като например кметът от „Живият хаос“, който никога не би се съгласил, че е лош човек. Напротив, смята, че е неразбран, което за мен е изключително смешен, но типичен за хората начин на мислене.
Писането на книга отнема много време. Защо да го прекарваш с някого, когото мразиш и чиито грешки отказваш да проумееш? Не би ли предпочел да подходиш с известна любов и съчувствие?
Не знам, някои писатели са прочути именно с мизантропското си отношение.
Твърде лесно е за мен. Мизантропията е само една нота от цялата човешка същност. Може и да е наистина забавна, самият аз се наслаждавам на подобни книги, но накрая започват малко да ми нагарчат. Не че съм сантиментален, даже напротив – намирам сантименталността за също толкова фалшива, колкото и тенденциозната жестокост. Просто хората са… странни.
Себеосъзнаването е еволюционен инцидент, който ни е хванал напълно неподготвени, но пък ни е дал огромно предимство. В един момент сме разбрали, че смъртта е неизбежна, и оттогава сме принудени да живеем с това знание, което ни побърква. Лесно е да се припознаеш в безразсъдството, което предизвиква у нас. За мен това е най-докосващата, абсурдна и умиляваща страна на човешката природа.
Аз съм отчаян оптимист – искам да бъда оптимист, но рядко успявам. Винаги търся начин да отразя съвместното ни (често несполучливо) съществуване на този свят. Тийнейджърите са ми особено интересни. Те често са натъпквани в някаква изкуствено създадена група и са поставяни под общ знаменател, което е крайно несправедливо. Тийнейджърите са също толкова сложни личности като всеки друг. Съчувствам им – смея се, когато се държат откачено и постъпват глупаво, както всеки един от нас, но изпитвам топлота към тях, тъй като разбирам през какво минават. Ние, хората, заслужаваме емпатия, защото сме луди, наранени, странни и объркани. В крайна сметка всичко опира до това колко сме противоречиви.
Често срещано виждане за young adult и детско-юношеската литература като цяло е, че са непълноценни и несериозни. Наблюдавате ли някаква промяна в този начин на мислене?
Не. Това отношение винаги е съществувало, но въпреки това тийнейджърската литература не е преставала да бъде сериозна. Не че се е подобрила или влошила като качество, но разбирането към нея нараства с всеки изминал ден и смекчава снобарията.
Обичам да давам за пример Ню Йорк и Лос Анджелис. Живял съм и в двата града. Нюйоркчаните обикновено ненавиждат Лос Анджелис. Казват, че е огромен и пуст, че няма култура, че е празноглав… Но когато отидеш в Лос Анджелис, осъзнаваш, че на него хич не му пука. Достатъчно силен и самостоятелен е, че да не се оправдава пред критиците. Критиците са тези, които не го разбират и имат проблем с него. Винаги съм казвал – не бъди защитник на Лос Анджелис, а мисионер. Не защитавай – споделяй. Подходът ми към YA е същият – да, има много тийнейджърски книги, които не са особено добри, но пък има и огромно количество качествени романи. Критиките не ме притесняват особено – достатъчно уверен съм в достойнствата на YA и не желая да го защитавам, защото знам, че всичко му е наред. Онези, които ги критикуват, изпускат много.
Понякога обаче е дяволски трудно да пребориш недоверието на родителите и да промениш мнението им за тийнейджърските книги. Особено предизвикателство са романите на по-сериозна тематика като смъртта. Родителите сякаш не оценяват посланието и качественото писане, защото са скандализирани от болестите и умиращите деца в тях.
Не мисля, че има нужда да убеждаваш родителите в каквото и да било. Едно дете винаги ще намери начин да достигне до книгата, независимо от тях. Всъщност не намирам нищо лошо в това родителите да не се интересуват от YA. Даже си мисля, че така е редно. Истинската сила на YA е, че младият читател може да си го присвои, да заяви: „Това е мое, не твое“. Ако родителите не проявяват пълно разбиране, всичко е наред, защото написаното не е за тях, а за тийнейджърите.
Не е задължително винаги да разбираш тийнейджърите – музиката е много добър пример. Когато си тийнейджър, тя е от изключително значение. Музиката, която си харесвал тогава, остава с теб за цял живот. Дори и обективно погледнато да не е толкова добра (особено когато я слушаш като възрастен), вече си изградил емоционална връзка с нея. Днес осъзнавам, че групите, които някога съм харесвал, са леко срамни, но не ми пука. Същото важи и за съвременната музика – последните песни на Джъстин Бийбър ми допадат, но определено не схващах манията по първите му парчета. Което е ок, защото не са били предназначена за мен. Принципът е същият – какво от това, че не го разбирам?
В същото време не харесвам YA книги, които очевидно се целят към по-възрастна публика. Понякога четеш такъв роман и усещаш, че героят не звучи като 17-годишен тийнейджър, а като 35-годишен мъж в тялото на 17-годишен младеж. За мен това е хитруване. Тийнейджърите трябва да са приоритет на YA литературата. Ако историята е добра, тя сама ще надскочи ограниченията и ще привлече възрастните. В крайна сметка обаче нямам нищо против между възрастните и младите читатели да съществува известно напрежение. Няма нищо по-атрактивно от това четенето да носи ореол на опасност. Смятам, че подобен натиск се отразява добре на YA литературата и я предизвиква да прекрачва установените граници.
Вие сблъскахте ли се с подобно напрежение след излизането на „Часът на чудовището“? Макар да е юношески роман, той се харесва особено много и на възрастните, даже повече, отколкото на тийнейджърите.
Интересно е, че когато книгата излезе, първите ревюта за нея гласяха, че не е книга за деца. Моята реакция беше следната: „Грешите. Повярвайте ми, наистина грешите“. Доказателство за това е наградата Red House Children Book Award, чиито лауреати се избират от деца на възраст 12 – 13 години. „Часът на чудовището“ спечели в своята категория.
При възприемането на книгата си личи разликата в житейския опит. Възрастните винаги се идентифицират с майката на Конър, което е много мъчително за тях – все пак си се представят като родител, който изоставя детето си. Младият читател обаче вижда себе си в Конър, натъжава се, плаши се, но после си казва: „Добре, че някой ме взима на сериозно и зачита начина, по който бих се чувствал, ако ми се случи нещо подобно“. Именно това е смисълът на книгите – всички четем един и същи текст, но той ни носи различни тревоги и емоции, така че и реакцията варира за всеки. Нямам нищо против това. От мен зависи да разкажа историята, а как ще я възприеме читателят, зависи изцяло от него.
Факт е обаче, че романът не оставя никого безразличен. Всички плачем, докато го четем.
Това много ме радва. Целта ми беше да предизвикам грозен плач, а не една единствена декоративна сълза. Сантименталността и красивият плач са фалшиви и когато мога, ги избягвам на всяка цена. Не исках да създавам лъжа – би било нечестно и снизходително спрямо Конър и би омаловажило преживяванията на един млад човек. Чувствата на Конър трябваше да са първични и непресторени. Не красиви, а истински.
Ако се стремиш да предадеш трудностите и болезнените преживявания без украса, тогава си по-убедителен и спрямо позитивното в човешкия живот, защото преди това не си излъгал за лошото. Същевременно не смятам, че „Часът на чудовището“ е безнадеждна книга, защото накрая Конър достига до същността на случващото се. Принуден е да се изправи пред нещо много мъчително, но както чудовището предсказва, накрая го преодолява. Повече от ужасно е, повече от трудно е, но Конър оцелява. Обнадеждаващо е, защото е истина.
Уникалното при „Часът на чудовището“ е, че текстът и илюстрациите съществуват в симбиоза – историята би била осакатена, ако единият от двата елемента липсва. Какъв е процесът на създаване на подобен тип творба – паралелно ли работихте с Джим Кей, или предварително му зададохте идеята за илюстрациите?
О, не, текстът беше изцяло завършен, преди да започне да се търси художник. Дори не ни позволяваха да разговаряме помежду си. Предполагам, че при такива проекти издателите се притесняват да не би авторът и художникът да се пренесат в artsy land и да забравят, че има толкова много практически проблеми за разрешаване. На никого не му се говори за тях, но аз ги намирам за интересни от творческа гледна точка. Даден ти е конкретен план – как тогава би могъл да осъществиш вдъхновението си в неговите рамки? Има ли място да развихриш фантазията си при всички тези ограничения? Какъв е идеалният начин да нагодиш една илюстрация към текста?
Всички по веригата доразвихме историята по начин, по който другите не можеха. Шавон (Доуд – бел. а.) почина и предаде идеята си на мен, аз я превърнах в книга и я предоставих на Джим Кей, а художественият директор Бен Норланд служеше като посредник между нас. Следващата стъпка беше читателят. Джим Кей – който в момента работи по „Хари Потър“ – е невероятен. „Часът на чудовището“ беше първата му книга! На всичкото отгоре е най-милият човек, когото можеш да срещнеш, толкова е забавен, чаровен и усмихнат. Много се радвам за него, заслужава целия успех на света.
Планирате ли други илюстровани книги?
Никога нищо не планирам, но и не изключвам възможността. Макар че Джим е ангажиран за идните шест-седем години… Никога не казвам никога, искам да съм отворен за всякакви идеи и да не се затварям в себе си. Често се изненадвам какво ме интригува и вълнува. Никога не съм очаквал да работя по телевизионен сериал.
Като стана дума за Doctor Who, в екипа на „Аз чета“ имаме истински Whovian, който настоява да Ви попитам за любимия Ви Доктор и любимия Ви епизод?
Роден съм в Америка, така че съм запознат само с новите епизоди, включващи Кристофър Екълстън, Дейвид Тенант, Мат Смит и Питър Капалди. Квартетът е чудесен, всеки един от тях ми е бил много интересен. Може би Дейвид Тенант ми е фаворит, но в никакъв случай не пренебрегвам останалите. Смятам, че Питър Капалди е прекрасен актьор и очаквам с голямо любопитство развитието му като Доктора. Що се отнася до любим епизод, може би „Blink“, заради страхотния злодей.
Капалди като че ли не получава толкова много признание от феновете в сравнение с предшествениците си, които са много обичани от публиката. Дали защото е доста по-различен от тях, по-извънземен?
Все пак Докторът е извънземно и това е най-интересното в личността му. Харесвам неговата ексцентричност.
В България догодина ще излезе антология с дванайсет истории за дванайсетимата Доктори. За кого сте писали вие?
За петия – Питър Дейвидсън. Той е един от ранните превъплъщения на Доктора, затова ми се наложи да направя тонове проучвания за историята му, преди да се захвана за работа.
А защо не предпочетохте някой от новите Доктори, с които сте по-запознат?
Всички вече бяха заети. Нийл Геймън например писа за Мат Смит, Дерек Ланди избра Дейвид Тенант… Превариха ме. Вероятно можех да се боря за някого от тях, но не съм дребнав. Пък и беше забавно предизвикателство. Защо да не пиша за някого, с когото не съм израснал?
Един малко банален въпрос, на който обаче авторите винаги дават разнообразни отговори – какво бихте могли да посъветвате начинаещите писатели?
Напишете книгата, която искате да прочетете, в противен случай няма никакъв шанс някой друг да пожелае да я прочете. Повечето автори не го правят. Опитват се да се нагодят към желанията на издателите и към пазара. Вземете за пример вампирските романи. Толкова много вампирски романи… наистина са безсмъртни същества.
Истината е, че никой, ама никой не е очаквал появата на „Хари Потър“. Никой не го е търсил, никой не го е искал, ръкописът е бил отхвърлен от множество издателства… Всичко, което Дж. К. Роулинг е направила, е да напише история, която й е доставило удоволствие да разкаже. Каквото и да е мнението ви за поредицата, не можете да отречете радостта, която струи от нея. Личи си, че Роулинг обожава героите и сюжета. Просто се усеща. Същото важи за „Игрите на глада“, „Здрач“… Не съм фен на „Здрач“, но съм убеден, че 14-годишното момиче у Стефани Майър страшно се е забавлявало да разкаже тази история.
Доста дипломатично се изказвате за „Здрач“.
Винаги, когато ходя да говоря в някое училище, питам кой харесва и кой мрази „Здрач“. После допълвам, че и двете групи са прави – ако харесваш „Здрач“, не позволявай на никого да ти разваля удоволствието от книгата; ако не го понасяш, не се оставяй да те принуждават да го заобичаш. Четенето е нещо лично. На мен самият поредицата ми е безразлична поради ред причини (смее се), но в това няма нищо лошо! Нали не е предназначена за мен.
Тъкмо от това произтича съветът ми към младите писатели – гореизброените автори са написали истории, които им носят радост, и читателите откликват на тази радост. Колкото и шантава история да пишеш, ако се връщаш към нея всеки ден, ако е обсебила съзнанието ти, ако те изпълва с ентусиазъм и нямаш търпение да я споделиш със света, читателите ще ти отвърнат със същото. Удоволствието от писането преодолява жанровите и възрастовите рамки.
Някоя от книгите Ви измъчвала ли Ви е повече, отколкото да Ви носи радост?
Писането на книга е много труден процес. Някои се получават по-лесно от други и идея си нямам защо е така. „Не пускай ножа“ направо се лееше, „Ние, останалите, просто живеем тук“ също. Понякога обаче трябва да се поровиш по-надълбоко, да работиш по-здраво и да се вслушваш по-внимателно в текста, за да откриеш истинската му стойност.
Защо решихте да напишете роман за възрастни – „Жената жерав“ – след дълга и много успешна поредица от тийнейджърски книги?
Първите ми две книги също са за възрастни, но не са публикувани в България. Всъщност не са излизали никъде другаде, освен в Англия (смее се).
Никой не бива да предвижда ходовете ти. Защо да оправдаваш очакванията на хората, вместо да ги изненадаш? В това отношение „Жената жерав“ ми донесе голямо удовлетворение. С „Освен този живот“ споделят доста общи теми, тъй като ги писах по едно и също време. И двете задават сходни въпроси. Как се справяш с непознатото? Как живееш в неведение за бъдещето си? Как постъпваш, когато не познаваш изцяло възлюбения си? Как се отнасяш към мистериите? Перспективата и настроението обаче са това, което ги отличава рязко една от друга.
„Жената жерав“ ми предостави възможност да пробвам нещо интригуващо и различно. В известен смисъл нямах какво да доказвам с нея – просто исках да я напиша, което е най-добрата причина да се захванеш с някоя история. Много съм горд с книгата и се радвам, че читателите я харесват толкова много.
Последният Ви роман „Ние, останалите, просто живеем тук“ излезе в България едва преди няколко дни. Какво можете да ни разкажете за него?
Определям го като добронамерена сатира на YA литературата. Действието се развива в град, който само по себе си прилича на YA роман. В миналото е бил населен от вампири, зомбита, духове и всякакви подобни създания, а в момента там живеят Избраните. Романът обаче не е за тях, а за „съучениците на Бъфи“, обикновените хлапета, които просто искат да завършат гимназия.
Наистина не мога да кажа какво ме привлича в дадена история. Потапям се в нея за една година и когато я завърша, си отдъхвам за миг, преди да предприема следващия си скок в неизвестното.
Хубаво е, че имате лукса да си го позволите. Струва ми се, че с нарастването на популярността им определени писатели започват да изливат книгите си по калъп, за да посрещнат очакванията на пазара. Мислите ли, че издателският бизнес започва да прилича на машина за книги?
Начинът, по който аз работя, си е лично мой. Това не означава, че е правилният, а само един от многото. Вземете например някой автор на трилъри, който пише дълга поредица с един и същи герой и сходен сюжет. Няма значение, че романите му следват определен план и си приличат. Ако любовта му към жанра е искрена, ще си проличи, както си личи и изфабрикуваният ентусиазъм. Разбира се, има и много цинични писатели, които завършват новата си книга с думите: „Ама че простотия!“, но читателите им така или иначе ще си я купят.
Може и да съм изпитвал някакъв комерсиален натиск, но никога не бих разкритикувал друг писател, че се поддава на него, защото много страхотни книги са плод на подобен метод на работа – просто способът да извлечеш радост от писането е различен. Важно е да си отдаден, а не задължително да се предизвикаш. Пред написването на една добра книга не бива да съществуват никакви бариери.
А как пишете Вие? Обичате ли да се затваряте вкъщи, да не излизате с дни и да живеете в изолация, каквато е разпространената представа за писателското поприще?
Никой не може да ти каже как да пишеш. Ако си завършил книгата си, значи го правиш правилно. Аз самият си поставям цел от около 1000 – 1500 думи на ден и работя в пълна тишина, без да слушам музика. Понякога се боя да не стана твърде суеверен, като например задължително да използвам конкретна химикалка… което и правя. Но! Ако не намеря тази химикалка, просто ще взема друга. Склонен съм да нарушавам правилата, които първоначално съм си поставил за собствено удобство. Достатъчно трудно е да пишеш, така че трябва да проявиш гъвкавост, вместо сам да се саботираш, робувайки на измислени оправдания.
Трудно и самотно.
Което е напълно в реда на нещата. Даже съм убеден, че ти е нужен такъв темперамент, за да бъдеш писател. Въпреки това не бива да оставяш писането да обсебва цялото ти съществуване. Освен ако не си Емили Дикинсън, не можеш да си позволиш липсата на какъвто и да било контакт с околния свят. Все пак трябва да разбереш живота, ако искаш да пишеш за него. Здравословно е да имаш хоби, което да е напълно отдалечено от писането – аз например съм бегач на дълги разстояния и участвам в много маратони, което ми се отразява изключително добре. Напомня ми, че все пак имам и тяло.
Писателските турнета не са особено разпространени в България, но предполагам, че често сте предприемали такива. Доставят ли Ви удоволствие?
О, да. Какъв късметлия съм аз, щом книгите ми пътешестват по света? Наслаждавам се на турнетата, докато имам тази възможност, защото може и да не трае вечно. Пътешествието е вид морално добро – подобно на писането, то те учи на емпатия. Да се потопиш в нечия друга реалност е благотворно. А и писателите са любопитни по природа. Какво по-хубаво от това някой да ми плати да дойда до София? Не че получавам хонорар за посещението си тук, но чувството да ти изпратят билет за непознато място е страхотно. Кой би отказал?
Изтощавате ли се от контакта с толкова много читатели?
Писателите по презумпция са затворени хора, така че да, има известна умора. Но е част от работата. В началото бях много срамежлив и напрегнат, но с времето свикнах и вече ми доставя повече удоволствие да го правя. Интервютата например не са никакъв проблем, мога да избера колко точно да разкрия, да представя публичната версия на себе си.
Въпреки това сте много откровен.
Да, защото засягаме теми, за които държа да бъда напълно искрен. Невинаги е така, годината беше много натоварена, но в крайна сметка всичко, което изживявам, е истинска привилегия. Никога не бих се оплаквал от това щастие. Не се доверявайте на мрънкането на писателите. И без това е по-скоро смехотворно, отколкото сериозно.
Вече споменахте, че често посещавате училищата – как протичат тези визити?
Когато не съм им учител, децата могат да си позволят за един час да спрат да бъдат ученици или нечии възпитаници, така че получавам най-добрата, позитивна и остроумна част от личността им. Много възрастни правят грешката да се преструват на тийнейджъри. Децата знаят, че аз не съм тийнейджър, аз знам, че не съм тийнейджър, така че не се опитвам да се правя на такъв, а просто съм честен с тях, представям им моята гледна точка и после ги каня да споделят тяхната. Накрая си отивам и ги оставям да водят собствения си живот. Когато бях тийнейджър, живеех в свой собствен свят, който не исках да напускам, така че внимавам да не нахлувам в техния.
Активен ли сте в социалните мрежи?
Да, но e по-скоро за представителност – да пускам шегички и да заставам на страната на тийнейджърите и на YA, когато е необходимо. Гледам да не разкривам твърде много от себе си. Интернет комуникацията ми с читателите се ограничава в това те да ми съобщят, че са прочели и харесали книгата ми, или да ми зададат по някой въпрос, което идеално ме устройва. Няма лошо да бъдеш малко мистериозен.
Намирате ли разлики в отношението на читателите ви в различните страни?
Всъщност не. Намирам тийнейджърската аудитория за удовлетворяващо единна. Тийнейджърите са като световна нация, ако изключим повърхностните разлики. Юношеството е периодът, в който опознаваш границите си и ги пресичаш – границите могат да варират според културите на различните страни, но процесът на откриване на това кой си е общочовешки.
Като дете често се местех, защото баща ми беше военен, така че се научих да не се привързвам прекалено към дадено място. В резултат на това не се чувствам заплашен, когато отивам някъде за първи път. Не изпитвам превъзходство или смущение спрямо чуждата култура, просто ми е интересно да откривам нови неща. Предишната вечер например посетих български ресторант и пробвах някои традиционни храни – кебапчетата ми харесаха.
Различното не е нито по-добро, нито по-лошо – просто различно. Самият аз живея в страна, в която не съм роден. Но намирам твърдения като „Всички сме едно!“ за безкрайно глупави. Ако повече хора можеха наистина да видят с очите си как живеят другите – не на филм, не на снимка – животът щеше да е много по-лесен.
Особено сега, когато в света има толкова много напрежение.
Несъмнено. По време на конфликт умишлено дехуманизираме враговете си, защото така е по-лесно да ги мразим и унищожаваме. Това е най-ужасното нещо, което хората си причиняват. Всяка възможност да опознаеш себеподобните си и да проявиш човечност носи добро. Пътуването и литературата ти правят този подарък.
Патрик Нес е роден през 1971 г. във Форт Белвар, Вирджиния, САЩ. Завършва в Лос Анджелис с бакалавърска степен английска литература в Университета на Южна Калифорния. След дипломирането си работи като корпоративен писател за кабелна компания. Публикува първия си разказ в списание „Жанр“ през 1997 г. През 1999 г. се премества да живее в Лондон, Англия, а от 2005 г. има и британско гражданство. В Англия преподава творческо писане в Оксфорд. Пише литературна критика за „Дейли Телеграф“, „Гардиън“, литературното приложение на „Таймс“, и др. Бил е научен сътрудник на Кралския литературен фонд. Днес живее в Лондон. Двукратен носител на медала „Карнеги“.