Не започнах този дневник с намерението
да се превърне в книга на смъртта.
Има моменти, в които дотолкова се задълбаваме в ежедневните си грижи, че всичко започва да ни се струва много сериозно. Нашите проблеми са най-непреодолими, а никой от околните не ни разбира. Настроението ни се променя през трийсет минути, а стресът до такава степен притиска разума ни, че си втълпяваме как „едва издържаме“. Успели сме да си създадем един малък личен ад и сами се печем в него. Докато изневиделица не се случи нещо, което ни разтърсва жестоко и ни кара да се чувстваме като пълни тъпаци. Тогава е времето да преосмислим всичките си ценности.
Едно събитие, изглеждащо по-скоро любопитно, отколкото заплашително, ни заварва неподготвени. Астероид удря луната, но последиците се оказват много по-сериозни, отколкото учените са очаквали. Нещо повече – спътникът на Земята се измества видимо от орбитата си и предизвиква лавина от унищожителните катаклизми. Земетресения, гигантски наводнения, пожари, срутвания, милиони жертви. И от ден на ден положението се влошава. В тази ситуация Миранда и семейството й ще се опитат да оцелеят.
Поредицата се казва „Последните оцелели“ (изд. „Ибис„). Първа част – „Живота, какъвто го познавахме„. Автор – Сюзан Бет Пфефър. Доверявайки се без всякакво колебание на Габи Кожухарова, по време на Панаира си купих тази книга и макар да не я зачетох веднага, наскоро се стигна и до този момент. И стана точно това, което и очаквах – историята ме спечели на десетата страница, а няколко минути по-късно вече нямах търпение да разбера кога ще излязат следващите книги от трилогията.
Миранда е на 16. Живее с майка си, двамата си братя и домашния котарак. Бащата е далеч – с новата си жена очакват дете. Като всяко момиче на тази възраст, тийнейджърката хвърля усилия в училище, мисли бегло за бъдещето и въздиша по местния любимец – фигурист и бъдеща олимпийска звезда. Всичко звучи съвсем нормално и в реда на нещата. Никой от тези хора не знае как се оцелява без вода, електричество, храна и комуникации, но това е, което ги очаква. Запасите са повече от оскъдни, а след това ги поглъща един суров, депресиращ, студен и мрачен свят. Без забавления, без глезотии, без безгрижие. Ад.
Сюзан Пфефър е успяла да разкаже една ужасно жива и човечна история. Под формата на дневник, воден от Миранда, авторката проследява как хората се променят, когато ги застигне нещастие. Как се страхуват, изпускат нервите си, карат се, отчайват се, треперят. Но успяват да запазят човечността си, водени от нещо простичко, но всемогъщо – любовта към семейството и живота. Оптимизмът е лукс, който става все по-трудно достъпен, но именно стремежът към него осмисля оцеляването ни в една такава екстремна ситуация.
Но ето че ми хрумна нещо смешно за приближаващия се край на света. След като веднъж започне, няма спиране.
Романът е прекрасен и без колебание бих го препоръчал на най-близките си приятели, на семейството си и на всички, обичащи добре разказаната смислена история. Книга, която ще ви припомни колко много храна и ресурси пилеем всекидневно и колко разглезени сме всъщност в едно общество, където практически постоянно сме обгрижени и задоволени. Нежна човешка история, която несъмнено си струва да бъде чута.
Не пропускайте и ревюто на Габи за „Живота, какъвто го познавахме„.