Нали си спомняш как ти обяснявах, че животът е наръч от разклоняващи се пътеки? Как от всяка има по седем и ако човек се заблуди прекалено много по пътя, намира своята гибел. Ето защо трябва да смени посоката си седем пъти, седем пъти скитникът се обърква и седем пъти имаме възможност да се върнем на пътя, предначертан от името и сънищата ни.
Това споделя Роуз, индианка от племето оджибве в писмо към дъщеря си Лемпи в „Роуз е изчезнала“ (изд. „ICU“, преводач: Росица Цветанова), от Катя Кету. Оджибве вярват, че човек има своя пътека, предначертана насън, от която се отклонява именно седем пъти в живота си. „Роуз е изчезнала“ е част от поредицата „По пътя“ – колекция от съвременни творби, отнасящи ни в близки и далечни краища на света (други заглавия в поредицата са „Нощна пеперуда“ от Катя Кету, „Смокинята“ и „Югославия, моя страна“ от Горан Войнович, „Творецът на ангели“ от Стефан Брайс и „Жажда“ от Естер Херитсен). Чрез „Роуз е изчезнала“ Кету обеща да ме отведе в Минесота през 20. век, където финландци и коренното население търсят начини да съжителстват заедно, а аз с охота я последвах.
Цял живот съм се старала да бъда незабележима, смирена, втора категория американка. Неспособна съм да се увия в мекотата на обсипаното със звезди знаме, за мен то е грубо парче плат в крещящи цветове, а изпуснех ли го на земята, следваха тъмната килия и болезненото шибане по пръстите с показалката.
Романът ни среща с Лемпи, жена разкъсана между няколко свята. Като финдианка (полу-финландка, полу-индианка), тя не принадлежи нито на едната нация, нито на другата, и често е дискриминирана и от двете. Изгубена между реалността и магията, вплетена в родната земя, Лемпи напуска резервата Фон дю Лак в Минесота и няма намерение да се прибере у дома. Когато финландският ѝ баща изведнъж започва да си спомня факти, свързани с мистериозното изчезване съпругата си Роуз от преди десетилетия, а бяло русокосо момиче е обявено за издирване след общуване с него, Лемпи е длъжна да се завърне и да открие истината.
Посрещат я стари познайници и семейство, променено до неузнаваемост, но все пак близко и познато. Всяка крачка носи спомени. Лемпи най-накрая получава и купчина писма от Роуз, чрез които да разкрие какво наистина се е случило с майка ѝ и къде изчезват другите индиански момичета, за които никой не говори. В търсенето на липсващите жени, Лемпи търси и своето изгубено „аз“. Поема по своите седем пътеки, преоткривайки корените и идентичността си.
„Роуз е изчезнала“ събира в себе си изобилие исторически факти и информация за традициите и митовете на два народа, преплетени с личното търсене на себе си по начин, който трудно може да се опише. Чрез писмата на Лемпи и Роуз читателят се запознава с опитите на финландците и индианците да оцелеят и съжителстват заедно; за културния геноцид над автохонното население на Северна Америка, чиито деца биват изземани и насилствено превъзпитавани да говорят английски и да се отрекат от корените си; за стотиците безследно изчезнали жени, които никой не търси, защото не са бели. Кой обаче е злодеят? Алчният човек или злият, ненаситен дух Уендиго? Убити ли са индианските жени, или се превръщат във вълци? Изборът остава за читателя.
„Роуз е изчезнала„ е ценна книга. Епистоларната форма и магическият реализъм понякога са предизвикателство за четене, но в случая то си струва. Впрочем, освен красивия превод на Росица Цветанова (можете да се уверите в него в колекцията от 15 цитата от романа), не мога да не отбележа, че българското издание може да се похвали и с прекрасна, нежна корица, дело на Живко Петров, която определено е сред любимите ми за годината. Читателите, които още се колебаят дали да прочетат „Роуз е изчезнала“, ще попитам: Got Sisu?
Можете да поръчате „Роуз е изчезнала“ от сайта на издателство ICU или от Ozone.bg.
