Седя в леко задушната задна стаичка на кварталния козметичен салон, краката ми са потопени във ваничка с гореща вода и соли, подпряла съм глава на кушетката, на която през идните часове някоя бедна душа ще преживее епилаторски мъки, и междувременно се чувствам адски нелепо. Даже малко се срамувам от себе си. Срамувам се, защото току-що съм преполовила шестата добра година на Етгар Керет и пътувайки към края на неговия изключително личен сборник, съм прочела една от най-съкровените истории за бащината любов… чакайки да ми дойде редът за педикюр.
„Седем добри години” (изд. „Жанет 45“) е първата истинска автобиографична книга на Керет. Казвам „истинска“, защото не е нужно един автор непременно да пише за себе си, за да усети читателят колко дълбоко в интимното му пространство е нахлул. В ревюто си за „Изведнъж на вратата се чука” споделих, че този сборник на Керет е най-личната му творба. Сега е време да си върна думите назад, защото по-лично от „Седем добри години” няма накъде. Тук освен разказвач, Керет е и главен герой на историите си – герой, през чиито очи виждаме раждането на сина му Лев, смъртта на баща му Ефраим и живота в родината му Израел. Прекрачваме границите на страната му, прага на дома му, на ума му и предприемаме пътуване, за което се изисква смелост – и при описването му, и при четенето му.
Писателят предлага творбата си, а с нея и същността си, надлъж и нашир, излага се на показ на различни езици пред различни народи и за това себеразкриване пред очите на света той получава както бурни похвали, така и критика. Но каквото и да чуе, прочете или разбере за себе си, в крайна сметка единственото, което го вълнува, е какво мисли майка му за книгата. Точно това сподели Керет на представянето на „Седем добри години“ в София, като по този начин ефектно обобщи до какво се свежда решението му да не издава автобиографичния си сборник на иврит.
Някои от историите в „Седем добри години“ са толкова причудливи и абсурдни, че като нищо бихте се зачудили дали по погрешка не сте разгърнали „Асамтой“ – странно е да възприемеш, че наистина са се случили на някого и не са излишно разкрасени. Други пък са семейни, съкровени и задушевно споделени и могат да предизвикат неудобството ти, ако ги четеш на неподходящо място и в неподходящ момент. (Макар че от преживяванията ми в козметичния салон мога да ви уверя, че нямаш особен избор на време и място за разчувстване от книга.) Накрая идват фейлетоните, които ще хвърлят светлина върху това какво е да живееш в страна с толкова конфликтна същност като Израел, където се раждаш в нощта на терористичен атентат, живееш под неособено мелодичен съпровод от сирени и все пак се опитваш да водиш нормално съществуване.
Етгар Керет в най-тясната къща в света (Варшава)
При всяко от посещенията си в България Етгар Керет успява да разкаже различни истории, с които хем да те разплаче от смях, хем да те вдъхнови така, че да ти се прииска тутакси да изскочиш навън и да почнеш да твориш, да се забавляваш, да се изразяваш. Четенето на творбите му осигурява подобен ефект. Керет би могъл да накара и учебник по химия да звучи увлекателно, сладкодумно и изненадващо, какво остава за собствения му живот, за истории, които са толкова близо до него и до най-скъпите му същества.
„Седем добри години“ обаче не ми подейства толкова приповдигащо. По-скоро усмири иначе бурните ми читателски емоции и ме вглъби в себе си. Размисли ме за нуждата, подтикнала написването на тези истории, за въображението и думите като лечебен мехлем за синините по душата, за искреността и доверието между автор и читател…
Обикновено чета разказите на Керет на един дъх и след еуфорията накрая чувствам лека вина, че просто съм прехвърчала през тях, че не съм им отдала нужното време, внимание и търпение, че има опасност да ги забравя толкова бързо, колкото съм ги опознала. За „Седем добри години“ обаче нямам опасения. Както се старая да задържа в паметта си споделените тайни и емоции на близките ми хора от уважение към тяхната искреност, така ще съхраня и спомените на любим писател, проявил куража да свали гарда на художествената измислица.
Ревюта за „Седем добри години“ можете да прочетете още в блога на „Orange Center“ и при Темз в „На по книга, две“.
Прочетете още и интервюто с Етгар Керет за „Аз чета“ при първото му посещение в България през 2010 година.
Не пропускайте и ревютата за другите сборници с разкази на Керет, издадени до момента на български: „Изведнъж на вратата се чука“ и „Асамтой„ (2013) от Габи Кожухарова, „Изведнъж на вратата се чука“ от Милена Трендафилова, „Момичето на хладилника“ (2011) от Митко Аврамов, „Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог“ (2010) от Митко Аврамов. Прочетете и съвместното ревю на първите два сборника на Керет от Павлина Радославова.
