Не се отчайвайте!
Жив е българският бог!
Силвия Николаева
За западната цивилизация първият изстрел в Първата световна война бележи началото на модерността. Разрухата и шокът от войната преобръщат ценностите и отварят пространство за нови течения в сферите на духа, науката и политиката. Първата световна война е повратната точка, от която тръгват времевите линии, свързващи XIX, XX и XXI век. Съвременният западен човек не е в състояние да вникне в същността на собственото си битие, без да осмисли войните на XX век и затова продължава да търси нови и нови интерпретации на военната тема. Дори последният филм на Роджър Уотърс „Стената“ от 2015 г. започва с кадри от военното гробище във Франция, където е погребан неговият дядо, Джордж Хенри Уотърс, загинал там по време на Първата световна война.
В същото време българската военна проза в продължение на повече от половин век е жертва на един чудовищен национален нихилизъм, на брутална и вулгарна идеологическа цензура, която е нанесла трайни вреди върху собственото ни усещане като народ и върху разбирането ни за мястото на националната ни белетристика в европейския литературен пейзаж.
За младата българска държава Първата световна война всъщност е четвъртата война, без да броим Освободителната. Само за няколко десетилетия стотици хиляди българи оставят костите си по бойните полета. Още един милион са ранени и пленени или загубват домовете, семействата, надеждите и идеалите си в двете национални катастрофи, които следват войните. И всички тези аспекти на войните са преживени и претворени от една плеяда от изключителни писатели, които проливат кръвта си редом с народа си, пишат под светлината на цигарата си между боевете или следват войските по фронтовете. Независимо от разнопосочните интерпретации върху историческите факти, младата българска нация посреща с кураж и достойнство изпитанията на новия век, а младата българска литература съзрява в тях и от бойните полета се завръщат бъдещите класици на националната ни белетристика. Те създават забележителна военна проза, която е малко позната на съвременния български читател. Една голяма част от нея до ден-днешен гние в някогашните секретни архиви на Народна библиотека, които макар вече да не са секретни, са достъпни само за академичната общност.
Антологията „Шедьоври на българския военен разказ“ се опитва да запълни тази празнина. Това е представителен сборник с най-добрите образци на българската военна проза. В нея са включени творби на: Иван Вазов, Йордан Йовков, Елин Пелин, Добри Немиров, Владимир Мусаков, Стефан Руневски, Кирил Христов, Георги Райчев и Тодор Кожухаров.
От деветимата писатели само Иван Вазов, Елин Пелин и Кирил Христов не са участвали в бойни действия, но пък Иван Вазов е преживял пет войни – войната за Освобождението на България, Сръбско-българската, двете балкански и Първата световна война. В творчеството му са намерили отзвук всички битки, идеали, подвизи и страдания на неговите съотечественици. Затова именно при него народът търси утеха след националния крах в Първата световна война, когато въпреки всички изпитания България губи Южна Добруджа, Западните покрайнини и Беломорска Тракия. На 27 септември 1919 г., в деня на подписването на Ньойския договор, след панахидата за загиналите, хиляди българи се стичат към дома му в столицата, изпълнени с гняв и отчаяние. Развълнуван от огромната колективна тъга и обич, Вазов произнася съвсем кратко слово, което завършва с думите „Не се отчайвайте! Жив е българският бог!“, а множеството коленичи и запява неговата песен „Новото гробище над Сливница”.
Елин Пелин и Кирил Христов не воюват, но са мобилизирани като кореспонденти. Военните им разкази от този период – „Огнен път“ на Кирил Христов и „Китка за юнака“ на Елин Пелин са инкриминирани от комунистическата цензура. Разказите на Елин Пелин, с изключение на разказа „Среща”, виждат за пръв път бял свят именно в сборника „Шедьоври на българския военен разказ“.
Всепризнатият майстор на военния разказ Йордан Йовков е участвал и в трите войни от началото на XX век – по време на Балканската и Междусъюзническата е действащ офицер, а по време на Първата световна война първоначално е граничен офицер, а впоследствие военен кореспондент. Участвал е в боевете с турците при Одрин и Чаталджа, ранен е в битката при Дойран и войниците му го носят на гръб повече от 4 км, за да не попадне в гръцки плен. За проявен героизъм е награден с орден „За храброст“.
Една от най-забележителните и трагични литературни фигури, включени в антологията, е Владимир Мусаков. Заради модернистичните характеристики на прозата му, тя е незаслужено пренебрегвана от литературната конюнктура през годините. След започването на Първата световна война той е произведен в чин подпоручик и е изпратен първоначално на Южния фронт, а след това е прехвърлен на Добруджанския фронт, където е тежко ранен в сражение при село Кубадин. Няколко дни по-късно, едва на 29 години, умира от тетанус във военната болница в Алфатар. В раницата му е намерена тетрадка с недовършен цикъл разкази под формата на дневник, писан в окопите между сраженията и публикуван посмъртно пред 1921 г. със заглавието „Кървави петна“.
Потресаващата участ на Тодор Кожухаров пък е най-зловещият пример за подхода на комунистическата власт към писателите и литературата. Той е публицист, писател, политик, артилерийски офицер, автор на многобройни военни очерци и разкази, които публикувал под псевдонимите Федя Чорни и Щабскапитан Копейкин. За себе си казвал с ирония, че е най-добрият артилерист сред фейлетонистите и най-добрият фейлетонист сред артилеристите. Герой е от двете балкански и Първата световна война, на два пъти е раняван в битка, военноинвалид, кавалер на 3 ордена за храброст, преподавател във ВНВУ, депутат в четири народни събрания, участник в спасяването на българските евреи, един от създателите на Българското национално радио. Осъден е на смърт от Народния съд на 1 февруари 1945 г. заедно с тримата регенти, министри и депутати от Народното събрание. В нощта след произнасянето на присъдата всички осъдени са били изведени тихо от Съдебната палата, за да бъдат отведени до лобното им място. Имало е заповед да се убива всеки, който протестира или вдига шум. Един млад депутат започва да вика за помощ и е убит с удар с приклад. Тогава Тодор Кожухаров, който върви мълчаливо, подпирайки се на бастуна си, извиква: „Не трябва да плачем за нас, а за България.“ Сетне запява националния химн „Шуми Марица“. Разбиват главата му с револвер.
Съдбите на българските писатели сякаш са взети от собствените им творби. В наши дни, когато патриотизмът вече е анахронизъм, а куражът и доблестта като че ли нямат същия смисъл, тяхната туптяща проза и всеотдайният им житейски път вероятно могат да бъдат котвата, която да свърже собствената ни съдба със съдбата на отминалите поколения.
В центъра на Чепино, Велинград, на площад „Македония” се издига паметник на самотен тръбач, който в ням устрем надува тръбата си, изпращайки боен призив във времето и към поколенията да бъдат готови да защитят Родината, ако над нея надвисне опасност. В тиха вечер, когато площадът опустее и хората се приберат по домовете си, ако се заслушате внимателно, все още можете да чуете неговия каменен зов.
Ще намерите антологията на промоционална цена в сайта на издателство „Пергамент Прес“ – тук.
