„Щедрото дърво“ на Шел Силвърстийн…
Една от най-странните детски книги, на която съм попадала. Изкушаваш се да я прочетеш много бързо, после се връщаш към нея и я разнищваш дума по дума, търсиш скрития смисъл между редовете. Размишляваш над всяко изречение, над всяка страница…
Историята на едно дърво, което обичало едно момче. И на едно момче, което уж обичало дървото, но май не съвсем. А може би греша? Изключвайки мисълта, че това е детска книжка, а децата не разсъждават като нас – големите, книгата определено те човърка отвътре, дразни те и те предизвиква да откриеш защо дървото прави така или пък как би завършила историята, ако нещата бяха по-различни… Егоисти ли са децата? Винаги ли действията на родителите водят до самоунищожение или има и друг начин да покажеш любовта си?
В анотацията на книгата, върху която разсъждавах много усилено какво точно искат да ми кажат и защо го пише в детска книжка, се казва, че в тази история няма поука, историята не е притча. И все пак, поука за мен има, но доколко един родител може да се предпази от разрушителната сила на любовта към децата си, е друг въпрос.
Определено ми се искаше да пренапиша историята. Поне няколко пъти. Дълбоко в себе си обаче май разбрах, че ако един ден дъщеря ми дойде и просто иска да намери пристан, в който да се закотви, ако е брулена от ветровете на живота, старият пристан на моето сърце пак ще се отвори да я приюти…
Защото както едно дърво обича едно момче, така една майка обича своето дете :)
