Имам навик да подхождам предпазливо към книги, превърнали се много бързо в бестселъри. Започнах да чета „Стая“ (изд. „Millenium“) най-вече заради родителската тематика, заинтригувана от противоречивите мнения, които провокира. Първото ми впечатление беше, че авторката е опитен разказвач, който се възползва много интелигентно от екстремните условия, в които е поставила героите си, за да зададе важни въпроси за родителството и границата между здравословната и болезнена майчинска любов. Романът успешно избягва възможните подводни камъни – да залитне към трилъра, да заиграе по чувствата на читателя… На пръв поглед историята не е особено оригинална, но уникалната гледна точка на детето я разкрива в съвсем различен контекст.
Затворени в една стая, майката и детето създават своя собствена Вселена. Джак е спасението на майката от лудостта, той придава смисъл на изолацията й. Тя свива своя свят до размерите на майчинските грижи, за да оцелее. За него пък Стаята е целият свят. Нищо не му липсва, защото той не познава друго, различно. Джак не изпитва потребност да напусне Стаята, защото няма с какво да я сравни. За майката обаче не е така. Тя си дава сметка, че с всеки изминал ден опасността за живота им нараства главоломно. Бягството за нея е освобождение; за сина й е мъчителна раздяла с познатото и сигурното. За него Стаята = безопасност и сигурност; външният свят = опасност и зло.
Напрежението не отслабва след бягството им. За мен тази част беше дори по-интересната. И майката, и Джак изживяват по свой начин сътресението от промяната. И на двамата се налага да преосмислят връзката си. Тук много интелигентно и многопластово се поставят въпроси за същността на родителството, зараждат се конфликти между гледните точки. Майката осъзнава потребността си от живот извън Стаята, която е станала символ на връзката със сина й. Тя иска да излезе от пашкула, в който се е свивала в продължение на седем години. На сина си обаче не признава такава необходимост. Според нея той има всичко, което му е нужно, в нейно лице. Тя го защитава от множеството избори и влиянието на хората, нахлули в живота му. На репликата, че изпитва патологична нужда да застане между сина си и света, тя възмутено отговаря: „Да, за това са майките“.
Хубавото на книгата е, че не налага мнения и позиции. Ема Донахю сякаш „тества“ в една необичайна, екстремна ситуация различни идеи и гледни точки към отношенията майка-дете. Със сигурност ще намерите много поводи за размисъл и въпроси към самите себе си – като родители, или като децата, които някога сте били. Краят е отлично замислен и вълнуващ. Момчето разбира, че неговият свят вече е много по-голям от Стаята. Сбогуването му със Стаята е знак за порастване.
Прочетете и ревюто на Димитър Аврамов!