Отдавна исках да гледам Самуел Финци на родна сцена и неговото участие в пиесата „Власт и съпротива“ привлече зрителския ми интерес. Романът на Илия Троянов не познавам. Ще съсредоточа отзива си върху представлението, акцент в афиша не само на фестивала „Световен театър в София“, а струва ми се и на театралния ни сезон. Политически и документален театър, изпипан до съвършенство.
С влизането си зрителят търси мястото си и се подрежда пред очите на актьорите, които вече са на сцената. Декорът е семпъл, но достатъчен: куб на преден план, наредени като в заведение маси зад него. Екрани и проектори, които се включват в определени моменти, за да показват документи и снимки. Приглушена светлина. Отсъствие на музика. Шум от гласовете на наместващата се публика. Партерът и двата балкона на Народния са пълни.
Сюжетът е базиран на множество проучвания, документи и свидетелства, които съставят 20-годишния труд на Илия Троянов. За два часа и половина пред нас се разгръща панорама на целия исторически период на комунизма, пречупен през две срещуположни лични съдби – на политическия затворник и властимащия насилник. В началото не е толкова очевидно кой кой е. Действието се развива постепенно, но с динамика, която не ти позволява да се разконцентрираш. Четиримата актьори играят безупречно и влизат от сцена в сцена с плавен ритъм .
Самуел Финци е Константин Шейтанов – политическият затворник, оцелял след двайсет години в лагер, който не успява да намери новото си място в новото време и се опитва да изследва архивите по делото си и да отговори на измъчващите го въпроси. Маркус Йон играе мъчителя Методи Попов. Той поставя препятствия пред опитите на Константин да разсекрети документите.
Сара Франке и Хенинг Хартман са младите актьори, които влизат в няколко роли. Тя – на съседката, медицинска сестра, дъщерята и съпругата на Методи, а той – на вицепрезидент, на дясната ръка на Методи, на брата на Константин и прочие. Трансформациите осъществяват с лекота и внимание, с плътно изграждане на образите. В моята интерпретация те са лицата на новото поколение, онова, което е захванало нещо от комунизма, но не докрай. Финалът на представлението е смъртта на противоборстващите от една епоха.
Тук ще приключа със сюжета. Сериозен, дълбок и критически театър, с прецизна режисура на Душан Давид Парижек, която разгъва времето през личните съдби, без да драматизира.
Няколко пъти се питах как е възможно актьорите да изговарят толкова сложен текст увлекателно? На места драматургията на Юдит Герстенберг разиграва дебат на философски идеи на Маркс и Енгелс и на комунистически лидери. За първи път не се срамувах публично да слушам за Ленин, Сталин и самата дума „комунизъм“. „Власт и съпротива“ изважда от кориците онази историческа епоха за България, която не е представена подобаващо в културно отношение и за която се говори на фрагменти, спорадично.
Театралната интерпретация се абстрахира от фактите и поставя не само исторически, но и екзистенциални въпроси: за изборите на какво да се противопоставим, с кого да останем, как обработваме миналото и настоящето. Какво правим с властта и дава ли тя желаната свобода? В момент от действието Константин има власт и влиза в ролята на Методи – размяна на местата, която затвърди възприемането на властта като сила и насилие, като (зло)употреба.
В началото Методи даде един от ключовете за разбиране на представлението :
Миналото е архив, а архивът е власт, настоящето е лихвата на миналото, а бъдещето е бъдеща лихва.
Плашещо прозрение. Ние живеем сега, следователно в лихвата на миналото.
Няколко души се опитват да пренасочат действията на Константин, за да забрави и продължи напред в изблик на типичен съвременен позитивизъм. В случая обаче не става дума просто за любовно нараняване, а за двайсет години лагер и за акт на съпротива, на ярък философски и физически отпор срещу властта.
Какво прави невъзможна забравата? Няма ли раздадена присъда за насилниците, липсва покой. Можеш да се престориш, че продължаваш, но няма утеха за живот, посветен на дело. Постъпката на Константин (взривява статуя и изгражда мрежа от активисти) е на ръба, извън нормата. Героят иска справедлив и достоен отговор! Големият залог на представлението е достойнството. Може ли да се прости? Не помага. Трудно е да простиш непростимото, колкото и да настоява Дерида в „Другото оглавяване“.
През две съдби видях участта на народа, предателствата, кое устоява и продължава, свободата, която все още не е онази от бляновете. Друг голям въпрос е за истината и боледуването по нейната невъзможност. Редувайки разговор след разговор, дори бал с маски за рождения ден на Методи, едно от прозренията е за зависимостта между лишения от свобода и лишаващия от свобода, обвързаността им до смъртта им.
Театралната игра на актьорите, режисьорските решения и подход (които лесно можеха да хлътнат в драматизъм, меланхолия, празно политическо говорене, но държаха своята линия) те провокират да се замислиш върху собственото минало. Да го осъзнаваш наново. Да възстановиш връзките, които умишлено премълчаваш и отбягваш. Имаме една история в нашата фамилия с брата на дядо ми, който е бил затворен в Белене, защото псувал властта. Не говорим за нея. Вероятно защото известните ми последици са само забрана на чичо ми да кандидатства в университет за три години.
Представлението се отличава с тишина. Когато има музика, тя идва от актьорите – всеки свири на инструмент. Познатата мелодия на „Моя страна“ придобива различен смисъл – ирония към съдбата на политическите затворници и неоправданите по време на комунистическия режим. Деконструкция на понятието, на обичайното ни възприемане на „родина“. По време на тази песен Самуел Финци с лекота преминава на български език, заговаря ни – интимно и едновременно дистанцирано, с разбиране – и дава възможност на зрителя да осъзнае случващото се от нова, необозрима до този момент гледна точка. Цветовете на дрехите и облегалките на столове също са внимателно избрани. Впечатляващ момент е строенето на българското знаме от разноцветно столове. Червените пуловери, торбичката на Константин сами по себе си са похвати за доизграждане плътността на образите по деликатен начин.
„Власт и съпротива“ оставя мъничко надежда в лицето на младите. Почти на финала те се дистанцират от Методи Попов, дори след упорството на дъщеря му за тест за бащинство, дистанцират се от мерзките му методи. Искра, но съществуваща.
Не мога да пропусна момента с езика. Представлението се играе на немски със субтитри на български. Преминаването на собствената ни история през чужд език, посредством превода и своеобразната паралелност, създава илюзия. Илюзия за пространство, за дистанциране във времето, за отчужденост и собственост.
На финала ще си позволя да споделя още една линия, по която представлението ми хареса. Съвременните ни романисти често вземат сюжети от епохите преди и след Освобождението, откъдето вадят маслото за подхранване на „патриотическото чувство“. Прекрасно, а какво да правим с тези четиресет и пет години комунизъм? Даваме ли си сметка какво наистина се е случило? Особено ние, с лихвата от миналото? Както сочат характеристиките на времето, ние сме наследили точно това минало, а не онова, пълно с примери за героизъм.
След представлението се чудех как да продължа да удържам чувството си на принадлежност към същата тази родина, която свързвам с Ботев, Левски, Вазов, Гео Милев… Все бягам от тези въпроси, а „Власт и съпротива“ устойчиво ги изправя пред мен и нас. Остава висящ и следният въпрос: защо нямаме такова представление – не само по този роман, а изобщо по тази тема – на българската сцена?
Снимки: Народен театър „Иван Вазов“