Едно от интригуващите предстоящи заглавия на книжния пазар – „Югославия, моя страна“ от Горан Войнович – се очаква на 10 юли и носи логото на издателство ICU. Романът е включен в поредицата „По пътя“ на издателството – колекция от творби на съвременни писатели от близо и далеч, които чертаят картата на новия литературен свят.
В „Югославия, моя страна“ срещаме 11-годишния Владан, чието идилично детство свършва с внезапното преместване на баща му, офицер от Югославската народна армия, от Пула в Белград. Момчето и майка му, подобно на семействата на още много военни, са настанени в мизерен хотел. В Белград, където християни и мюсюлмани живеят заедно от 50 години, семейството на Владан се разпада, в унисон с разпада на цялата страна.
Седемнайсет години по-късно Владан, все още студент в Любляна, случайно открива в интернет, че баща му, сърбинът Неделко, когото мисли за мъртъв, всъщност е дезертьор в изгнание, изправен пред Хагския съд.
Героят се сблъсква с детските си травми. Впуска се в пътешествие през Балканите в търсене на изгубения си баща и в известен смисъл се връща назад във времето. Търсенето на истината му помагат да преоткрие себе си, идентичността си, принуждават го да се изправи пред дилеми, свързани с отношенията между хората в обществото и семейството, война, съдба, поемане на отговорност за действия, наложени от родителите ни.
Прочетете откъс от „Югославия, моя страна“ при нас:
В редките записи, които успях да изровя в интернет, данните за случилото се във Вишничи бяха доста оскъдни. Навярно за тези събития е писано по-подробно в хърватските вестници през деветдесетте, а мнозина със сигурност знаеха бая за това и днес, но аз си нямах и бледа представа кого въобще мога да питам каквото и да било. В обобщение – успях да науча само това, че на 13 ноември 1991 година Третият корпус на Югославската народна армия под командването на генерал Бороевич ограбва и подпалва село Вишничи, лежащо недалече от Вуковар. При това били убити трийсет и четирима невъоръжени селяни, сред които имало деца, жени и старци. Селяните били заровени в масов гроб, открит по-късно в гората, отдалечена няколко километра. Научих още, че Международният съд за военни престъпления в Хага още преди години внесъл обвинителен акт срещу Неделко Бороевич, който пък все още бил на свобода. Като командир съдът го държи отговорен за военното престъпление във Вишничи. По време на търсенето попаднах и на много предположения за това, че генералът беглец се укрива на територията на Република Сръбска и е под защитата на сръбската тайна информационна служба, заедно с още много други обвиняеми в Хага. В коментарите под статията някой твърдеше, че Бороевич от дълги години живее в добре охранявана къща в околността на Ужице, а много анонимни коментатори поддържаха теорията, че за неговата безопасност отговаря сръбската армия по нареждане на политическото ръководство на Сърбия и със знанието на международната общност.
За последно видях генерал Неделко Бороевич в ресторанта на хотел Бристол в Белград през лятото на деветдесет и първа, когато все още беше полковник, но така и не опознах истински този човек, който през детството ми в Пула успяваше така добре да влезе в ролята на баща ми, или поне на мен самия така ми се струваше. Без съмнение го обичах, както вероятно всяко дете обича баща си, и когато майка ми каза, че вече го няма, бях убеден, че от скръб ще го последвам и аз.
Понякога дори ми минава мисълта, че не съм превъзмогнал съвсем загубата на баща си, и пак понякога предпочитам да вярвам, че няма и да я преодолея. Детските ми спомени, свързани с него, избледняха с времето и се сляха неясно помежду си. А най-необичайното беше, че вече не си спомнях лицето му. Единствено с помощта на снимките успявах да съхраня в съзнанието си лицето на баща си. Спомнях си различните му черно-бели лица от снимките, запечатали отбелязването на един или друг рожден ден, както и съвсем младото му, почти момчешко лице от снимката в шофьорската му книжка, където едва-едва приличаше на себе си и на която винаги ме забавляваха мъхообразните му мустачки. Повече обаче не видях гъстите му почти сраснали се вежди, които повдигаше, когато се учудваше на нещо. Не видях тъмните му очи, които напрягаше, докато гледаше телевизия без очила. Не виждах и движещите се месести устни, между които влитаха късчета храна, докато слушаше несвързаните разкази на майка по време на обяда за това как е минал работният ѝ ден. Не виждах дори и това как съвсем нетърпеливо си щипеше брадичката всеки път, когато седеше в Арената и чакаше партизанският филм да започне.
В спомените си го виждах единствено отдалече като някаква дистанцирана човекоподобна фигура, която стои като паметник някъде на хоризонта. Виждах хубавата му офицерска униформа, докато се пъчеше пред огледалото вкъщи в навечерието на деня на Югославската народна армия; виждах тялото му по бански да лежи на твърде малката плажна кърпа и да ми нарежда да излизам вече от водата, понеже устните ми съвсем са посинели. Виждах бялата му парадна риза, купена в Триест, когато ме водеше на торта при унгареца и ми казваше, че този път наистина ще трябва да се задоволя с едно парче, защото не може повече да слуша забележките на майка относно моята разглезеност.
Знаех, че по пътя, по който карах, мога да стигна за няколко часа до Вуковар, както и до село Вишничи, не знаех обаче дали наистина искам да го видя. Макар никога досега да не съм бил в Славония, бях съставил в съзнанието си толкова ясна картина за Вишничи, все едно вече наистина съм бил там. Виждах домовете, пръснати из ширналата се равнина без дървета, къщите, от които се виеше дим, свидетелство за топлината на тамошните огнища. Тъмнината се разкъсваше единствено от осветлението, прокрадващо се през прозорците в стаите на мирните жители, които през онзи ноемврийски ден не предчувстваха нищичко. Залая куче и едно след друго се обадиха всички селски кучета, след което всичко отново стихна. В далечината някой вървеше към дома си по калния насип между нивите. Друг излезе от една къща и когато отвори вратата, от вътрешността ѝ в тишината се врязаха оживени детски гласове, които малко след това отново изчезнаха и повериха тишината на шумоленето на вятъра и на отдалечените звуци на близката гора. Беше ноемврийски ден като хиляди други в несъществуващата история на село Вишничи. Само някъде на равния хоризонт се приближаваше бавно Третият корпус на Югославската народна армия под командването на генерал Бороевич.
– Зелената карта, моля?
За щастие, Енес ме беше предупредил, че при вида на нашите зелени карти босненските митничари свършват, така че я бях приготвил. След това митничарят Мухарем Ходжич гледа известно време задоволен в паспорта ми, без да прелисти и една-едничка страница.
– Къде отиваш, Владане?
– В Бръчко.
– В Бръчко.
Все още зяпаше замислено снимката ми и се преструваше, че хипнотизирането на рождената ми дата и постоянния ми адрес е част от някаква съвременна хай-тек система за лов на контрабандисти на каймак и сушено месо.
– Доообре.
Мухарем ми върна документите и миг след това стъпих за пръв път в живота си на територията на Босна и Херцеговина.
Снимка на публикацията: Марио Тодорич
