Пламенната ми връзка с Япония започна като любов от пръв продължителен поглед, който отместих чак години по-късно, само за да се върна отново към нея с ясно съзнание. Като малка бях от онези деца, на които всичко им омръзва изключително бързо – всяка играчка, всяко детско филмче, всеки спорт… Докато не открих Япония – толкова шокиращо различна, че детското ми съзнание дълго не можеше да го осмисли.
След десет години, през които съм изследвала дебрите на японската култура, тя продължава да ме изумява и впечатлява. Когато попаднах на „Записки под възглавката” (изд. „Апостроф”) от Сей Шонагон, се изненадах, че досега не съм я чела. Пропускът ми наистина е бил голям, защото тук се намира онази безнадеждно поетична Япония, в която няма как да не се влюбиш.
Изданието започва с великолепен предговор на преводача Цветана Кръстева. Този текст е от огромно значение за разбирането на книгата, тъй като я поставя в така необходимия културно-исторически контекст. От него ще разберете и много факти за Страната на изгряващото слънце, също толкова интересни, колкото и самото съдържание на книгата. Вярвам, че е способен дори да ви накара да посегнете към някой исторически труд за Япония.
„Записки под възглавката” е точно това, което обещава – съкровените размисли на една жена, записани и съхранени в нейната възглавка. В тях няма сюжет, няма хронология, няма фабула, няма протагонисти и антагонисти. Има я реалната личност Сей Шонагон – нетипична придворна от свитата на тогавашната императрица. Наблюдателна, остроумна и ерудирана, тя записва всичко, което я впечатлява, в дневник като никой друг.
Писах за интересните неща в живота, за хубавите хора, които съм срещала; в записките има и много стихове; разказвала съм и за дърветата, за птиците, за насекомите…
Понякога тя документира действителни събития – празници в двореца, срещи със знатни личности, пътувания. Друг път просто изрежда имена на планини, реки, литературни произведения и други, а ние разбираме, че всяко от тях съхранява дълбоко символно значение. Често пише и за любопитни наблюдения, между които намира сходства – „Срамни неща”, „Неща, които прогонват тъгата”, „Неща, белязани с печално очарование”. Главите не са подредени нито по хронологична, нито по логическа последователност – точно като разпилени листове, които някой в бързината е събрал безразборно.
Всичко в книгата, както и животът на японците по онова време, се върти около поезията. Японците от периода Хейан не просто я обичат – те съществуват чрез нея. Тя е центърът на културната им самоличност, тя е начинът на общуване, тя е мерилото за интелектуалните способности на дадена личност. Това преклонение към поезията, в комбинация с шинтоистката връзка с природата, неминуемо се отразява и на стила, в който Сей Шонагон пише. Записките й не само поместват десетки стихотворения, но и самият й изказ е поетичен и подправен с истинско възхищение към природата и потайностите й.
Незабелязано годините отминаха
и старостта косите посребри…
Но мъка и печал забравям,
щом зърна теб,
о, вишнев цвят!
Вероятно още от първото изречение, в което заявих любовта си към Япония, сте ме обявили за пристрастна и сте очаквали да харесам книгата, което е факт. Истината обаче е, че увлечението ми по Страната на изгряващото слънце всъщност ме прави и много критична – любовта ми е голяма и затова изисквам всичко, на което я посвещавам, да е на висота. „Записки под възглавката” неслучайно е най-продаваната японска книга и вероятно дълго ще си остане такава. На ръба между прозата и поезията Сей Шонагон ни е оставила неповторим портрет на Древна Япония – красив, необичаен и достоен за обожание.
