Не съм по обобщенията, твърде често да сложиш етикет на група хора, явления или каквото и да е друго по-скоро ограничава отколкото помага. Но не се стърпявам да генерализирам обичта си към италианската литература! За мен да чета Маргарет Мацантини, Сандро Веронези и Паоло Джордано е като да пътувам с лодка по тиха река – всичко е плавно, динамика няма, но и скуката категорично отсъства. Остава ти достатъчно време за размисъл и сякаш всяка мисъл минава през сетивата ти.
Така се чувствам и след като прочетох втория роман на Паоло Джордано „Човешкото тяло“ (изд. „Colibri“). Писателят (между другото и притежател на докторска степен по теоретична физика на елементарните частици) е създал великолепен психологически роман за една военна мисия в Афганистан.
През 2010 г. самият Джордано попада в размирния Афганистан и има възможността да види с очите си какво представлява живота на военните, изпратени да служат на хиляди километри от родината си. Година и половина по-късно се появява и „Човешкото тяло“ – литературно бижу, което ме плени с всички важни теми, които изследва, с великолепния си, изчистен изказ (благодарение на превода на Юдит Филипова) и с толкова пълнокръвните образи на героите.
Не очаквайте обаче военен роман, нито разказ за герои. Не е лошо да се пише за хора, на които искаме да подражаваме, необходимо е дори, но не в това е силата на Джордано. Той успява да потопи читателя в дълбините на човешката душа и да покаже лицето на страха, слабостите и вината там, където обществото очаква да види бляскави доспехи и героизъм.
В „Човешкото тяло“ войниците, изпратени на мисия в Афганистан, където сякаш са попаднали случайно. Това не е тяхната война и възложените им задачи са безсмислени и убийствено скучни.
Паоло Джордано (снимка: Lancianonews)
При такава липса на мотивация и екстремни условия на живот ежедневието им е мъчително и всички проблеми от изоставения им в Италия живот се превръщат в оголени нерви. Темата за насилието в детска възраст и какво може да причини то на жертвата като възрастен е изследвана доста подробно. Тормозът в училище често е считан за нормална част от юношеството, докато след години фатална случка не ни убеди в обратното.
С увлекателен разказ в ретроспекция Паоло Джордано разкрива мрачни тайни от миналото на героите, които добре обясняват, дори да не оправдават, сегашното им поведение. На повърхността излиза и мотивът за свръхамбициозните родители, които могат буквално да съсипят живота на детето си, стремейки се да направят всичко възможно то да бъде най-доброто във всяка област. Нима това не е друга форма на тормоз? Злото може да идва и от тези, които те обичат, облечено в добри намерения.
Също както в дебютния роман на автора – „Самотата на простите числа“, връзката между брат и сестра заема една от централните сюжетни линии. Отново ролята на родителите се оказва ключова – явното фаворизиране на едното дете може да бъде повече от болезнено. То най-вероятно би било определящо за формирането на характера на бъдещия възрастен. Децата не са само човешко тяло, за чието физическо съществуване носим отговорност. Дължим им много повече, ако искаме те да станат пълноценни хора.
„Човешкото тяло“ е много силна, впечатляваща книга. Не се случва кой знае какво и въпреки това усещанията и размислите са ярки и оставят следа. Горещо я препоръчвам, ако ви се чете нещо сериозно и елегантно!
Не пропускайте ревютата на Цветомира Дукова за всички книги на Паоло Джордано – „Самотата на простите числа“, „Човешкото тяло“ и „Черно и сребърно“.
