Исках да знам как изглежда човекът, който завършва своя книга с думите – „Светът изглежда по нов начин, когато огънят обикне водата.” Исках да видя какви са очите на този човек, който се бори с предразсъдъците, градени две хиляди години, за да разкаже, че красотата на Изтока и Запада може да са различни, но са еднакво ценни и важни за света. Сигурно, защото много исках, успях да се срещна с Елиф Шафак.
Туркинята Елиф Шафак е от жените, които не трябва да заговаряш. Когато минути преди началото на пресконференцията, се сблъсках с нея в асансьора, ми трябваха точно 3 секунди, за да разбера, че ще я харесам. Не заради книгите й и мислите в тях, а заради искреността й да пише за неща, в които вярва. Издаде се – с лешниковите си очи.
Елиф има дълбоки тъмни очи и прекрасен тембър. Тя говори спокойно и смирено и непрекъснато повтаря за това колко важно е да открием себе си, да подтиснем егото си и да се отдадем на света и любимите хора в него. Пресконференцията, продължила много повече от обявения един час, беше хубава среща. По време на двудневното си гостуване в България, Елиф даде няколко „ексклузивни” интервюта. Интересно как всички те бяха „ексклузивни” при положение, че това определение се използва, само когато ти си единствената медия, която има подобен материал, но нейсе… Срещата за един час беше хубава. Много по-хубава от възможните десет минути, които бихме получили с нея. Защото по време на този час, аз наистина видях човека, който вярва във всичко, което пише. Независимо от биографията си и въпреки нея.
Елиф Шафак е родена в Страсбург, израства в Истанбул и Мадрид, а узрява някъде в самолетните полети между Йордания, Германия, Анкара и САЩ. Учи „Международни отношения” и „Политически науки” и пише. Самата тя в речта си за международната конференция TED споделя, че започва да пише от много малка. Преди дни, на срещата ни в София, разказа, че не пише за себе си, разказва чужди истории, които трябва да бъдат чути. „Ставаме по-добри, когато някой ни разкаже добрата си история”, каза на сбогуване тя. Именно така изглеждаха и oтговорите й на разбърканите и неясни въпроси – като малки истории, които носи в себе си. Искаше да чуе и нашите истории, но шейсетте минути свършиха прекалено бързо. А вярвам, искаше го искрено.
Спирам до тук. Моите мисли за нея не са важни. В случая не са важни и мненията, които имаме за трите й книги издадени у нас – „Любов”, „Копелето на Истанбул” и новия роман „Чест”. Не са важни, не защото не са добри, а защото, както самата Елиф споделя – „хиляди хора четат една и съща книга, но не всеки прочит си прилича.” Важното е другото – отваряйки една книга, ти вярваш на човека вътре. Попиваш думите, търсиш сходните разсъждения и ако те преобладават, ако емоциите в нея резонират в теб, ти прегръщаш книгата, след като затвориш задната корица. Тя става част от теб. Ако след срещата с писателя осъзнаеш, че написаното вътре всъщност не е точно онова, в което той вярва и че той е написал всичко това, защото знае, че то „се продава”, разочарованието е разрушително. Трябваха ми три секунди, в сблъсъка пред асансьора, за да разбера, че до мен стои жена, с прекрасно силни лешникови очи, която до последен дъх вярва в думите си: „Живот без любов не е живот.”
Елиф Шафак ме плени. Открих мислите си в много нейни отговори. Сега е време да потърсите и вашите.
За писането
“Не изпращам послания в моите книги. Не съм учител и не се опитвам да поучавам читателите си на нещо, защото не мисля, че аз съм нещо повече от тях. Просто обичам да разказвам истории и оставям на всеки читател сам да ги интерпретира. Намирам за много интересно това как хиляди хора четат една и съща книга, но не всеки прочит си прилича.”
“Когато пишех “Чест”, се опитах да погледна на проблема не отвисоко и от моята собствена позиция. За мен беше важно да го разбера в цялата му дълбочина и да го разгледам от няколко позиции. Така че вместо да съдя, аз се опитах да навляза в историята и да я преживея. Исках да разбера не само как са се почувствали жените в нея, но също така какви са били и чувствата на мъжете в един патриархален свят. Не е лесно да бъдеш жена, но и мъж да бъдеш също не е лесно.”
“Аз много уважавам журналистите. Мисля, че те се справят блестящо, вършейки много трудна работа по целия свят. Намирам думите за много важни, публикациите също, но аз самата съм повече разказвач на истории. Виждам света през призмата на разказите, с които говорят сърцата ни.”
За журналистиката
“Мисля, че на Балканския полуостров, Близкия изток и Източна Европа, като Русия например, демократичността има да извърви още голям път. Предстои ни още много работа, докато станем зрели в свободата на словото и на медиите. В тези страни не е лесно да бъдеш журналист и това е комплексен проблем на културата и политиката. Те трябва да постигнат съгласие помежду си, разбирайки, че множеството мнения не е заплаха. Трябва да осъзнаем, че демокрацията не може да функционира без плурализъм на мнения. Това е проста истина, която често се забравя. В моята родина, от една страна, има голямо разнообразие от печатни и телевизионни медии, но от друга, има много нерешени въпроси по отношение на свободата на словото.Трябва да развием себе си и да работим над разбирането ни за свободата въобще.”
За Изтока и Запада
“Турция е много сложна държава, много е комплексна и богата, с много различни гласове, които варират от крайно ляво до крайно дясно. И толкова голяма и разнообразна страна не може да бъде сведена до един глас, едно мнение. Аз подкрепям свободата на мисълта, на пресата и на изразяването въобще. Свободата, с която трябва да се научим да говорим за 
проблемите на миналото ни. Много трудно да говорим за това, но е наложително. Трябва да се научим да говорим за миналото без да предизвикваме нови поводи за насилие и важна роля в това ще изиграят жените и от двете страни. В “Копелето на Истанбул” се абстрахирах от политическата гледна точка и реших да погледна на проблема с арменския геноцид под друг ъгъл, чрез слушането на жените, стоящи от двете страни. Показах колко неща ги свързват, акцентирайки върху културата, историите, приспивните песнички и рецептите. Цялата книга е построена върху общото, което имат арменските и турските жени.”
“Бих искала историите ми да свързват с невидима нишка Изтока и Запада. Мисля, че това са два свята, които не можем да приемаме като напълно различни и чужди. Свикнали сме да мислим за тях като две отделни части на света, но така ли е наистина? Винаги се фокусираме върху различията в политиката и идеологиите, но реалността е, че Изтока и Запада са в непрекъсната връзка. Това най-силно се вижда в Истанбул – място, където двата свята създават единен организъм.
Използваме прекалено крайни определения – черно и бяло. С думите, които пиша, аз търся нови отговори, които създават отделните хора, а не да използвам стереотипи готови клишетата.”
За турските сериали
“Интересно е колко популярни са турските сериали на Балканите и в Близкия Изток. През лятото бяхме на почивка на един гръцки остров и когато минавахме по улиците, забелязах, че всеки собственик на магазин гледа турски сериал и е напълно погълнат от историята, която вижда на екрана. Толкова години политиците ни внушаваха, че сме много различни, че гърците и турците са почти врагове. Няма такова нещо. Сега виждаме колко сме еднакви. Важно е да успеем да го видим не на ниво политически отношения, а на ниво ежедневие, където всички ние сме обикновени гърци и турци.”
За културата на писане
“Според мен културата на писане в Турция е силно доминирана от мъже. Пишещите мъже, независимо дали са писатели, редактори или журналисти, поети, в Турция преобладават. Има разлика и в езика, който използват мъжете и жените, и мъжкото изразяване става основно в цялостната култура на писането. И в същото време, у нас винаги е имало много активни жени поети, журналисти и писатели. Сега осъзнавам, че не е лесно да бъдеш жена писател в Турция. Защото тя се приема първо като жена, а след това като писател, докато писателят романист се разглежда първо като писател, а след това като мъж. Светът гледа на Орхан Памук първо като на писател, а след това хората си казват: “Ах, да, впрочем, той е и мъж”, докато ние сме разглеждани като жени и получаваме цялата критика, а след това се сещат: “Ох, да, между другото тя е и писател.”
По тази причина, жените често бързат и искат да изглеждат по-възрастни, отколкото те са всъщност, защото “възрастта”, в очите на обществото, ни дава повече уважение и признание.”
За егото
“Светът на романиста е много самотен и ние прекарваме много време насаме със себе си. Това е упражнението, което повтарям всеки ден, и писането ни помага да наблюдаваме, но да наблюдаваме не само хората около нас, а и нас самите. Много е важно за всеки един човек да умее да се смее над себе си. Ако изгубим това чувство на хумор, рискуваме да станем много авторитарни. Отнасям се много сериозно към работата си, но не и към себе си. Това са две различни неща. Мисля, че ние, писателите, изглеждаме много по-добри хора на хартия, отколкото сме в реалния живот. В ежедневния ни живот често 
сме пълен хаос, но хората четат книгата и виждат колко подредено си мислим и решават, че и в реалния живот сме толкова подредени. Но ние не сме. Има разлика, която се научих да правя.
Научих много неща от литературата, но и от Суфизма. Това е мирна вътрешна философия, която потиска егото. Всички ние носим това голямо его и Суфизмът или другите мистични философии на Християнството и Исляма, потискат това его. Учат ни да се вглеждаме навътре и да виждаме арогантното, която ни пречи да обичаме.
Защото има връзка между любовта и егото. Колкото по-голямо е егото, толкова по-малка е любовта. И обратното – колкото по-голяма е любовта, толкова по-незначително става егото ни. Проблемът е, че в повече време ние мислим за любовта през егото. Това е “моята” жена, “моята” приятелка или “моята” годеница, така че акцентът пада на “моята”, а не на годеница. Това е много собственическо усещане, което акцентира върху нас самите и нашите собствени потребности, а не върху това, което иска другия и което можем да му дадем. Истинската любов не може да живее без свобода и въздух. За да се научим да обичаме, първо трябва да преборим егото си.”
За женската роля в света
“Ние, жените сме толкова способни да възраждаме себе си. Удивително е как в отделните етапи от нашия живот ние трябва да изграждаме себе си отново и отново. Всички тези важни моменти, през които преминаваме – първо като младо момиче, после като омъжена жена, майка,… Етапи, в които получаваме и губим. И след всеки етап ние трябва да станем нов човек, 
научил нови неща, приспособил се към новите условия. Никой не го забелязва, защото всяка жена някак смогва да се справи с тази тежка роля, но това не значи, че не трябва отдаваме уважението си към жените.
Именно по тази причина, жените сме силно афектирани от кризите в живота ни – независимо дали става дума за любовна криза в личния ни живот или за икономическата криза, обхванала целия свят. Влияе ни насилието, мъките, ужасите, защото сме силно свързани с емоциите на този свят. Усещаме вибрациите му, защото сме част от този свят. И тук умението на жената да се приспособи, да се прероди и да помогне не само на себе си да премине през нов етап от живота си, но да бъде опора и на хората около себе си е изключително важна. Тя е онази, която помага на света да се възроди, защото има това умение, без значение къде се намираме – на Изток или на Запад.”
За културата на четене
“Мисля, че в Турция мъжете пишат повече от жените, но жените четат повече от мъжете и бих искала това да се промени. Много повече са жените, които четат романи, стихове и пиеси и това подклажда тяхното въображение. Но мъжете също имат нужда от това! По целия свят жените са невероятни! Те не само четат книгите, но ги споделят и с мъжете около себе си. Имам много случаи, в които мъжете идват при мен и казват: “Жена ми даде книгата Ви и ме накара да я прочета.” Виждам тази женска роля в света на книгите и четенето и това, че романът е все още жив и днес, в голяма степен го дължим на жените-читателки по целия свят.”
Виж и видео с благодарности от Елиф Шафак към българските й фенове:
