fb
Мислещата литератураСпециални

Из „Смъртта на Зигфрид“ от Октавиан Совиани

7 мин.

Прочетете откъс от „Смъртта на Зигфрид“ от Октавиан Совиани като част от съвместната ни рубрика с издателство „Парадокс“ „Мислещата литература“. Преводът е на Ванина Божикова. 

Седя с отворена на коленете ми тетрадка, на същата пейка, която някога нарекох пейката на Вертер.
Преди да придобия тази нездрава склонност към усамотение, не отхвърлях малките радости на другарството, имах двама или трима приятели, с които често сядахме на по бутилка вино в кръчмичките в покрайнините на Берлин и водехме безкрайни разговори за изкуството. Връщахме се в града призори, като се държахме за ръце и си тананикахме рефрена на някоя студентска песничка, надпреварвайки се с едва пробудилите се врабчета, които тъкмо подхващаха сутрешната си врява. В този час берлинчани все още спяха, само каруците със зеленчуци на търговците, натоварени с огромни купчини зеле или карфиол, ни следваха по крайните улици на града, и често се случваше да си разменяме двусмислени шегички с румените селянки, които миришеха на мляко, на прясна тор и на окосено сено.
Една нощ поляхме с шампанско тази пейка във Ванзее и, in nomine Patri, Filii et Spiritu Sancti, я кръстихме пейката на Вертер.
Оттогава сякаш са изминали столетия.
Войната разпръсна някогашните ми другари из всички краища на Европа.
Постепенно характерът ми ставаше все по-мрачен и придобих навика да пия сам, с втренчен в нищото поглед, като се опитвах да се напия колкото се може по-бързо, така че животът да не ми се струва толкова противен и лишен от всякакъв смисъл. Виното ме кара да се чувствам добре; дава ми нещо от грацията и непринудеността на марионетките. Прекалено малодушен, за да сложа край на живота си, се задоволявам с тази измамна еуфория, зад която се крие ужасяващ страх от празнотата.
Уважавам себе си твърде много, за да се мамя: не съм способен да върша нещо сериозно, а литературните ми опити са писания на аматьор, в които склонността ми към всичко нездраво, безумно и екстравагантно не може да замени липсата на истински талант. Не съм нито Гьоте, нито Виланд, но за съжаление, все още не съм намерил сили да се откажа от литературата. Писането, подобно на алкохола, за мен е форма на перверзия, може би дори на проституция.
Невинаги съм бил такъв обаче; може би ако зачитах повече духа на дисциплина, в който съм възпитан, ако не бях потънал в четенето на безсмислени книги, които ме запратиха в убийствената пропаст на релативизма, днес щях да бъда един от дисциплинираните минувачи по „Унтер ден Линден“, на които се възхищавам толкова много, тъй като се движат с лекотата и точността на механични играчки.
Баща ми искаше да стана добър военен, ала аз не оправдах очакванията му: напуснах армията, за да напиша книга, по-добра от „Вертер“. После прочетох Кант и всички стабилни опорни точки в живота ми се сринаха. В упоритото търсене на абсолютното открих целия страховит ужас на относителното и в крайна сметка осъзнах, че великите шедьоври, на които се възхищавах с толкова ентусиазъм през юношеските си години, са се родили именно от неспособността на човешкия език да изрази ясно и отчетливо празнотата.
Просветлението за празнотата обезсмисля почти всеки опит за оцеляване, с изключение на изкуството.
Тогава се хвърлих в литературни проекти, кой от кой по-безумен: пишех с граничещ с безумие устрем, перото, което държах между пръстите си, сякаш се плъзгаше само по хартията, а този донякъде нелишен от простодушие ентусиазъм ми се струваше признак на сила, дори на гениалност. Убеден, че ще имам тежката дума в немската литература, положих сърцето си в краката на човека, на когото вярвах най-много, молейки го за няколко окуражителни думи. Отговорът дойде незабавно, като леден компрес върху тестисите: моите така наречени шедьоври не са нищо друго освен бълнувания на невротик, лишени от хармония и каквато и да е духовност.
Ударът беше страшен. Ако този мъж, разглезен от славата още съвсем млад, беше благоволил да изрече една дума, ако не похвална, то поне на симпатия, може би щях да намеря нужното спокойствие, за да се замисля за формата и по този начин да уравновеся склонността си към всичко, което е прекомерно и неуравновесено. Очаквах доброжелателност от негова страна, ала в писмото му открих единствено злоба, заядливост и долнопробен хумор. Пишеше ми с тона на дребнав даскал, не ми признаваше дори най-дребните заслуги и от висотата на своя гений ме заливаше с презрение, което дори не се опитваше да прикрие под маската на любезност. Щом не оценяваше формата на моите литературни опити (от формата може би действително имаше какво да се желае), можеше да оцени поне искреността ми, ентусиазма, с който се отдавах на изкуството, куража да бъда пределно честен със самия себе си. Препрочетох всичко, което бях написал до този момент; някои неща и сега ми се струваха успешни, ала оценката ми бе станала колеблива, неспособна да разграничи добрите от лошите части. Една и съща страница понякога ми се струваше забележителна, достойна да бъде включена в която и да е антология, а друг път – просто отблъскваща стилистична чудовищност, която можех да гледам единствено със срам и отвращение. И осъзнах, че същата тази тирания на относителното, която ми беше разкрила цялото безсмислие на битието, се простира и върху литературата и че писането е също толкова абсурдно занимание, колкото всяка друга човешка дейност.
Изгорих ръкописа на последната ми драма, мислех си, че съм се излекувал, ала скоро след това желанието за писане отново ме връхлетя.
Вече не пишех с предишния плам, премервах всяка дума, губех цели нощи, за да скалъпя няколко стиха, които, препрочетени на сутринта, ми се струваха блудкави и лишени от вдъхновение.
В крайна сметка успях да публикувам няколко драми и новели, приети от читателите по-скоро с безразличие. Затова не мога да считам себе си за писател, аз съм безволев, може би дори безхарактерен човек, който се нуждае от огромни количества алкохол и от наркотика на литературата, за да живее.
Сега, когато драскам по страниците на тази тетрадка, съм пиян от три дни и ми се иска това състояние да продължи вечно. Вече не мога да стоя трезвен, дори тази полусъзнателност, която парализира наполовина мислите ми, ми се струва непоносима.
В крайна сметка единственото действително поносимо нещо, тъй като успява да се спаси от тиранията на релативизма, е смъртта. А връх в литературата би бил един трактат за самоубийството.
Като човек, прочел двайсет пъти „Вертер“ с молив в ръка, мога да заявя ясно и отчетливо: ние, немците, сме народ от самоубийци.
Би трябвало да изпитвам съжаление към Гьоте: не притежава повече дух от един прусашки юнкер, смятам, че Вертер е бил много по-интелигентен.