„Нашата задача е да напомняме, че човекът не съществува само за да бъде управляван и че разрухата в нашия свят е не само външна и не е толкова малка, та да бъде превъзмогната просто за няколко години.“
“Избрани разкази” (изд. „Enthusiast“) на нобеловия лауреат Хайнрих Бьол* няма да ви развесели или отпусне. Не е четиво “за приспиване”. Тези 18 кратки истории силно ще ви въздействат. Тихо, ласкаво, без да повишават тон, ще ви хванат за гърлото и ще ви принудят да се вгледате. Да мислите за войната (конкретно Втората световна, но и за всяка друга) и за човека след войната.
“Когато войната избухна”, въвлечените в нея обикновени хора не си дават ясна сметка за мащабите и последствията, но “Когато войната свърши”, осъзнават, че тя ще бъде безкрайна, защото трайно се е пренесла вътре в тях самите.
Бьол не представя конкретни военни действия, а подготовката за тях като поредица от безсмислени, еднообразни дейности. За жалост, животът след края на битките продължава да бъде същото повтарящо се до втръсване, лишено от логика движение.
След войната добросъвестни статистици питат: “Вярвате ли в Бог?” и “Как си представяте Бог” и получават стряскащо мъдри отговори.
Бьол по брилянтен начин ни разказва за невъзможността на хората да се срещнат, за разрухата вън и вътре в тях. Той обрисува едно общество, в което същественото е скрито и опаковано с твърде много пластове “амбалажна хартия”. Един опустошен човек, който пази своето спокойствие, защото “е почти единственото нещо, което още притежава.”
Писателят задава два много важни въпроса: какво носи задоволство и смисъл на човека и защо на външната форма се придава толкова голямо значение?
Човекът не е професията си, не е парите си, не е колата си или притежанията си (както писа години по-късно Чък Паланюк). Човекът е съвест, достойнство и доброта. Човекът е пътят, по който трябва да се изправи и да продължи напред. Защото, след войната, човекът не дири щастие, а начин да живее. Този инстинкт за оцеляване постепенно се изражда в потребността да се притежава повече. Не достатъчно, а все повече и повече вещи, които да запълнят една душевна празнота.
– Все пак трябва да се съгласиш, че е някак необикновено.
– А какво не е необикновено? – каза жена ми.
Необикновеното време ражда объркани хора. И може би е в човешката природа лутането между отчаянието и надеждата.
Разказите са майсторски написани. Мисля даже – съвършени (Бьол ми напомня Чехов). И са ценни най-вече с това, че правят читателя съпричастен към минало, което упорито се мъчим да заличим. Превръщат го в човек, на когото „не се е удало да се спаси от по-дълбоки размишления.”
* “Близо четири десетилетия – от първата книга през 1949 година до своята смърт през 1985 година – Хайнрих Бьол рисуваше картината на обществения живот във Федерална република Германия. Тази картина беше мрачна, угнетяваща, но в нея имаше и упование. Хайнрих Бьол прояви мъжеството да бъде безпощадно критичен към всички прояви на бездуховност и насилие над човека и все пак да търси и намира пролуки за светлината, за вярата, надеждата и любовта. Въпреки необикновено трудното време, през което живя. Той беше и остана убеден в способността на литературата и изкуството да променят света – да го изпълнят с повече човечност и мъдрост.”, пише българският писател, преводач и афорист Венцислав Константинов.
