Внезапна бяла слепота залива един неназован свят с едни герои без имена. От страх да не се разпространи заразата, ослепелите биват евакуирани и охранявани безмилостно. Условията за живот са нечовешки, храната е оскъдна, течаща вода липсва, а мястото не е в състояние да побере всички заболели… Нашите герои имат нещастието да се озоват в един немислим ад. Кошмар, който започва така внезапно, че се чудиш дали не е бил винаги там. Нарекох ги „нашите герои“. И да искам, не мога да спомена имената им – авторът докрай оставя страдалците си анонимни. Чудесно решение! За какво са им имена?
Скоро няма да знаем кои сме, дори не се сетихме да си кажем имената, а и за какво, за какво биха ни послужили имената, никое куче не разпознава другите кучета по името, нито пък им се представя с името, което са му дали, разпознават се по миризмата, ние тук сме като друга порода кучета…
Съвсем скоро човешкото в слепците избледнява и животинското заема освободения трон. Свенливостта е на път съвсем да изчезне. Физиологичните нужди се облекчават открито, сексуалните желания се задоволяват без особени задръжки, проявява се смразяваща жестокост за мизерна порция храна… Обществото със смайваща скорост зачерква градената с хилядолетия цивилизация. Лавинообразно се помитат упорито градени принципи и отношения. Единствен приоритет има оцеляването.
На какви крехки основи се държи нашият свят! Зрението е основен инструмент на разума – без него сме раними, освирепели и безлични. Хората трябва да преосмислят всичко, което им се е струвало важно до момента, ако искат да оцелеят като вид. Дали ще успеят? Дали в това чистилище, в което са попаднали, ще осмислят грешките си и ще обикнат живота с нова, по-чиста страст? Дали ще заслужат опрощение? Дали хуманността и добротата ще бъдат заличени?
Каква богата история е създал Жозе Сарамаго! Едновременно по човешки искрена, библейски митична и стряскащо реалистична. Неведнъж потръпвах при мисълта „Какво би било, ако…“ Сериозна книга, която не се чете с лекота. На моменти предвидима, но толкова достоверна, че бързо забравяш този недостатък. А и въпреки епичната история, сякаш стилът на автора е този, който ме спечели. Позициите, от които той коментира, ловко се сменят. Наблюдава през зрящите очи на жената, после говори от черното съзнание на бандитите, а за десерт надниква и през очите на кучето, което облиза сълзите. Ако иска да те ужаси, го прави. Ако иска да те отврати, го прави.
Освен това си позволява чудесно тънко чувство за хумор, за да не изглежда преднамерено мрачно отношението му. Той е ту философ, ту психолог, ту безпомощен наблюдател. Графичното оформяне на текста също е впечатляващо – всички диалози се разделят единствено от запетаи. Без нови редове, без тирета пред репликите. Думите се нижат една след друга и скоро страниците се запълват от черни петна. Приятен контраст с болезнената белота, обгърнала героите ни.
„Най-добрата украса на книгата остава нейният текст„. Ако използвам тези думи на немския художник Макс Клингер, за мен „Слепота“ на Жозе Сарамаго е стилно и разнородно украсена творба. История, богата на символи. Книга, която ще запомня.
