Румен Петров е роден през 1965 г. в София. Възпитаник е на 9-а френска гимназия, висшето си образование завършва във ВМИ през 1993 г. Доктор по медицина е, специалност „Психиатрия“, защитил е и докторантура в Университета на Западна Англия в Бристол, Великобритания. Научните му интереси са в областта на социалната травма, социалното възстановяване, развитие на общностите, местна демокрация и гражданско участие. Преподава социална работа в Нов български университет. Автор е на книгата „Объркани в болката“ (изд. „Парадокс“), чието представяне предстои на 17 октомври от 16:00 ч. в Център за книгата към НБУ.
Пред екипа на „Аз чета“ споделя, че има по-скоро объркана идентичност. „Лекар съм, специалността ми е психиатрия. Практикувам я основно като психотерапия. Работя и по проблеми, които излизат извън (или влизат вътре във) терапевтичната среща. Става въпрос за отношенията, които определят как мислим за отношенията. За политиките, за управлението, за историята, за литературата, за властта, за справедливостта и т.н. – все човешки дела, форми на мисъл, които влияят на начина, по който мислим едни за други“.
Ето какво ни разказа и за личните си преживявания с нейно величество книгата:
Коя е книгата, която най-силно ти е повлияла? Или книгата, която най-силно те е замислила и те е накарала да промениш нещо в живота си?
На времето обичах статиите на Лидия Симеонова в списание „Космос“. Това свързвам с избора ми на професия. Чел съм и други неща през последните 35 години, но това беше началото. И съм благодарен на Лидия. Като литературен стил, който предпочитам – препрочитам най-често „Бесове“ и „Малката барабанчица“. Обожавам „Животът – начин на употреба“.
Похапваш ли, докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти „храна за четене“?
Нещо, което не оставя блажни петна, във всеки случай! Напоследък експериментирам да ходя по улицата, докато чета. Изглежда зле отстрани, знам.
Какво обичаш да пиеш, докато четеш?
Ако имам комфорта на момента – кафе или чай. Но обикновено не го правя, освен ако не съм на компютър, но не го броя за четене в смисъла на това, което правя, когато чета „Бесове“ например, в изданието на „Народна култура“. Или „В очакване на варварите“ на Джон Кутси. Или Анджей Сташук. Или Светлана Алексиевич.
Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти, или идеята да драскаш по книгата те ужасява?
О, да! Особено напоследък, когато чета т.нар. художествена литература с научен интерес. Купувам си книги от чужбина, често те са надраскани от предишните им читатели. Понякога пречи, понякога е форма на неясна връзка.
Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?
А, не, никакво прегъване! Ако видя някой да чете книга с меки корици и да прегъне всичките прочетени страници, така че книгата изохква, ме заболява сърцето. Дядо ми Румен беше майстор книговезец. В Народната библиотека. Беше прочел основно това, което подвързваше… Имам много книгоразделители, но най-ползваният е последната касова бележка.
Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?
Напоследък откривам, че когато е много добра, разделението не е съществено. Например Питър Браун.
Eлектронни или хартиени издания? А може би и двете?
Обичам хартията. За по-евтино прибягвам често до електрониката – и четец, и телефон, но това не е книга. Книгата е книжна. Да не говорим за илюстрацията, за мириса, за белезите, за телата (книжни).
Държиш ли да прочетеш главата докрай, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?
Налага се. Метрото спира и трябва да се слиза.
Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът или самият текст те дразни?
Понякога, разбира се, чета идиоти, но вярвам, че е с научна цел. Налага се, да.
Ако в книгата, която четеш, главните герои те дразнят, може ли все пак да се нареди сред любимите ти?
Ами кого да обичам в „Бесове“? Ставрогини или Верховенски? А те хваща и не те пуска. С такова безмилостно съчувствие е описано всичко там. При Перек има нещо подобно, така го чувствам. Кутси също. Труман Капоти.
Какво четеш в момента?
Една малко скучна „Биологична психология“, един роман на Жорж Сименон (заради френския, заради Роуън Аткинсън и заради Мегре), „Крематорът“ на Ладислав Фукс, боря се с Джанбатиста Вико.
Коя е последната книга, която си купи?
„Моят живот“ на Бенвенуто Челини. В „Книжиците“, с намаление.
От тези хора, които четат само по една книга ли си, или можеш да четеш по няколко наведнъж?
Зависи. Когато препрочитам май се потапям и обвързвам. Препоръчвам по една. Отговорът по-горе очевидно обърква нещата. Скоро трябваше да прочета много бързо Шерко Фатах. За два дни.
Имаш ли си любимо място/време за четене?
Метрото, трамвая, леглото.
Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?
„Избрани романи“, „Световна класика“, „Галактика“… както и the infamous „Библиотека за ученика“. Книгата си е книга. Няма значение от поредицата. А и илюстрациите на Александър Поплилов носят такъв стил… И твърди корици!!!! Уви, на Запад това означава само още и още евра от малкото, с които разполагам.
Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
„Бесове“, „Бесове“, „Бесове“ и „Изкопът“ на Платонов. Не че някой се интересува, де.
Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)
А, това е домашният ми и ни ужас. Някога съпругата ми вярваше, че ще направи списък. Сега се надява само да изхвърля „ненужното“. Или да поръчаме нова библиотека. В различни времена различни книги са на преден план. Размествам. Това е основната вещ в дома ни. Имам осиновени книги, книги, които вече не са ми нужни. Не мога да изхвърлям книги. Книгата е нещо специално.
Снимка: Йорданка Колева
