Рада Ганкова е устна преводачка и преподавателка по български език. Живее и работи в Брюксел. Превеждала е Итамар Виейра Жуниор, Жоао Пинто Коелю, София Сеговия, Жозе де Аленкар. Има афинитет към значими, но по-малко популярни на българската публика латиноамеркански писатели. Освен това е страстна читателка, която посвещава всеки свободен миг на книгите, доброволка е в българската секция на една брюкселска библиотека, организира литературни събития и списва собствен блог. Ето какво споделя за опита си и за най-актуалните си преводи от испански и португалски език.
Как започна пътят ви като преводач?
Това е древна история. Не си спомням, но мисля, че пътят ми започна с любов към литературата.
Споделете един важен урок, на който ви научи работата ви на преводач.
Докато превеждаш, научаваш нови неща, търсиш дума, значение, информация. Но мога да кажа, че най-важното, на което те учи превеждането, е да бъдеш самостоятелен и че всичко зависи от теб, от твоята способност да мислиш и да твориш. Научи ме също, че ученето е постоянен процес. Непрестанно трябва да усъвършенстваш езиците, с които работиш, да следиш развитието им, да учиш други – не вярвам в едноезичието – и ако има възможност, да обменяш идеи и практики с други преводачи.
Имате ли „ритуали“, докато превеждате?
Появяват се разни ритуали според романа, върху който работя. Главната героиня във „Време за преструвки“ мечтае за една червена рокля, която се превръща в символ да нейната яркост и дързост. Докато работех по този текст, носех червена рокля. В „Торто арадо“ героите ядат много вкусни неща и често отскачах до един африкански магазин, за да си купувам ямс, батати и миниока.
Преводачът може ли да си позволи да редактира автора?
Като читател нямам против да се ограничи малко съдържанието на расистки, хомофобски и мачистки думи в произведенията, защото не искам всяко следващо поколение да бъде възпитано в такива ценности и до безкрай да се възпроизвеждат стереотипи и да се насажда омраза. Но като преводач трябва да кажа, че не бих си позволила да редактирам нищо. В „Ирасема“ авторът няколко пъти нарича индианците диваци. Няма да ви лъжа, че ме изкушаваше да заменя думата диваци с нещо друго, но я оставих. Читателят трябва сам да се досети за контекста и за епохата. Няма как преводачът да редактира според собствените се прийоми оригинала на автора.
Според вас добър преводач ли е този, чийто превод в крайна сметка е по-хубав от оригиналния текст?
Ако приемем, че хубавият превод е този, при който не можем да кажем, че текстът е превод, преводачът не прозира през редовете и не можем да отгатнем оригинала, то тогава е добър преводач.
Коя е последната книга, по която работихте?
Току-що приключих работата по „Шепотът на пчелите“ на мексиканската писателка София Сеговия и трябва да кажа, че е много приятно, когато участвам в целия процес на издаване на една книга. Участвах в избирането на книгата, преведох я и после работих плътно с редакторката, а имам пръст също в корицата и оформлението. Благодаря на издателство „Лемур“ за това преживяване. Невинаги издателите мислят за емоционалното благополучие на преводача.
С кой ваш превод се гордеете най-много?
В преводите е като в любовта. Всяка следваща е по-голяма. Всеки следващ превод е по-добър, просто защото ти си задобрял и израснал, затова и аз се гордея най-много с превода, който ще направя утре.
Кой е последният превод, който остави траен отпечатък у вас?
„Торто арадо“. Този превод беше опит в букскаутинга за мен и мисля, че емоционално съм най-свързана с този него. Романът спечели сърцата на много читатели в Бразилия и по света, както и на доста преводачи на десетки езици, включително моето. Имаме общност на преводачите на книгата и за почти всички ни изживяването е подобно. „Торто арадо“ стана един от символите на протестите срещу неравенствата, защото бразилците от селските региони, хората без земя, се разпознаха и прочетоха един красив разказ за себе си. Вековни конфликти в Бразилия са описани в тази литературна творба в характерния за техните автори маниер да пишат изящно и вълшебно и за най-грозните и тежки житейски моменти. Изобщо магическа книга.
Кой е любимият ви чужд превод?
Постоянно откривам хубави преводи и в различи периоди от живота си съм чела такива, които ме вдъхновяват и се уча от тях. Спомням си, че много харесах „Граница“ на Капка Касабова, преведена на български от Невена Дишлиева-Кръстева. Наскоро четох „Диктатори, трактори и други приключения“ и Ангел Игов е свършил чудесна работа. Когато бях студентка, четях старите преводи на книги от латиноамериканския бум и се възхищавах например на „Сто години самота“, преведена от Румен Стоянов, заради ерудицията и богатия български език. Била съм очарована от преводаческите решения в „Токая Гранде“, „Дона Флор и нейните двама съпрузи“ на Жоржи Амаду в превод на Александър Керемидаров и още много.
Изобщо, бих казала, че винаги един превод ми става любим, когато в него прозира високата езикова и културна подготовка на преводача.
Споделете за поне една „непреводима“ дума/израз, която сте срещали в практиката си. Как финално я преведохте?
Моето виждане е, че няма непреводими думи и изрази от гледна точка на думите, на езиково равнище. Винаги можеш да намериш думи, за да преведеш нещо, но „непреводимото“ е културният, емоционален и народопсихологически заряд на тези думи.
Всички ще ви кажат че португалското saudade е непреводима дума. Ами много е лесно да се преведе като носталгия, тъга… Но saudade са изпитвали португалските заселници, стигнали до далечната земя. В този смисъл това е непреводимо понятие, защото не можеш да пресъздадеш историческия контекст на друг език.
На бразилски португалски има дума banzo, чувството на меланхолия по родната земя и неприязън към лишаването от свобода на чернокожото население по време на робството. За мен това е непреводима дума, пак заради контекста, в който се поражда мъката на хората, останали без корен и поробени.
Сигурно сте чували твърдението, че ескимосите имат сто думи за сняг. Това е отдавна развенчано клише, но въпреки това остава една езиково-преводаческа легенда. Езиковите изделия отразяват нашата среда и хората измислят думи, за да опишат явленията в своя свят. Ако имаш много сняг, най-вероятно имаш и много думи за сняг. За мен друг източник на непреводими думи е именно лексикалното развитие вследствие на заобикалящата ни среда и културата ни. На български имаме много думи за семейни отношения, които липсват в повечето езици. Имаме балдъза, етърва, зълва и още не знам колко подобни думи, които най-вероятно ще се преведат с една и съща дума на други езици. Подобни примери могат да бъдат дадени от всеки език и преводачите трябва да работят за създаване на информираност за тази уникалност и признаване на другостта.
Днес най-голямото предизвикателството към преводачите с български е техният принос към българския език. Mоето мнение е, че българският изостава откъм понятия, задъхва се и не може да предложи думи за всички нови явления, които се появяват в съвременния свят. Същевременно съпротивителните ни сили са много слаби и затова просто използваме английските думи, без да измисляме български. Ето защо най-голямото предизвикателство за преводачите е да се опитаме поне малко да запълним този пропуск и да предлагаме думи на български език, такива, които да отразяват новото в света.
Друго предизвикателство за мен е да се съхрани духа на оригиналното произведение, и допълнително да не се претопи културният, социалният и историческият контекст на творбата. Не харесвам много преводи, при които изходната култура се адаптира към нашата, изкоренява се чуждото и за реалии се търси еквивалент от целевата култура. Лесноразбираeм пример за това са храни, дрехи и неща от бита. Не бих превела „гаспачо“ като „доматена супа“ или „сомбреро“ като „широкопола шапка“.
Повече вреди или ползи носят машинните преводи?
Зависи за какъв вид превод говорим. Административните и техническите текстове не могат днес да се превеждат без преводачески софтуер. Ако искаш да превеждаш, изрично условие е да ползваш преводачески програми. С тези текстове автоматичните преводачи се справят доста добре, макар още да има нужда от преводач човек.
Изкуственият интелект засега се затруднява с художествените текстове, защото не разбира социалния и културен контекст, за който говорехме преди малко. Машините все още не могат да мислят метафорично и преносно, не могат да разберат какво има на втори план и са големи буквалисти. Да не говорим, че машините бъркат род и число, глаголни времена и много други неща. Ползите са по-скоро свързани с ускоряването на процеса на превод, защото преводачите по-бързо правят справки, отколкото преди цифровата ера.
Нещо любопитно, което научихте от книга, която превеждахте?
Броят ли се за любопитно нещо имената на птици, растения и животни? Когато действието се развива в Латинска Америка, в книгите има думи за флора и фауна, ендемични за този континент, и те нямат наименование на български. За мен това е много вълнуващо – да научавам разни неща за екзотични животни и растения.
В романа „Ирасема“ има над сто думи на езика тупи. Докато работих по него, освен че научих тези думи, си обясних етимологията на много култови места в Бразилия. Например, известният плаж Ипанема означава „ненужна вода“ от y „вода“ и panema „който не служи за нищо“.
Вижте как превеждат още:
Даниел Пенев
Майя Праматарова
Мариана Христова
Хайри Хамдан
Стела Джелепова
Зорница Китинска
Димитър Атанасов
Анелия Петрунова
Русанка Ляпова
Невена Дишлиева-Кръстева
Ева Кънева
Екатерина Петрова
Теодора Цанкова
Ангелина Александрова
Росица Цветанова
Екатерина Търпоманова
Азиз Таш
Бела Чолакова
Мария Змийчарова
Аксиния Михайлова
Крум Крумов
Книгите, споменати в тази статия, ще намерите в Ozone.bg, като някои от тях можете да вземете с отстъпка.
