Страховити сенки и септемврийски светлини

Карлос Руис Сафон отново е тук за всички, които го чакахме с нетърпение. След „Принцът на мъглата“ (дебютният му роман), „Среднощният дворец“ (вторият роман на автора) и „Марина“ (четвъртият поред), дойде време и за „Септемврийски светлини“ (изд. „Изток-Запад“), който всъщност е третият роман на писателя, излязъл в Испания през далечната 1996 г. под етикета „юношеска литература“. Незнайно защо, в България романите са издадени в друга последователност, но това е отделна тема на разговор.

На онези почитатели на автора, които са прочели всички досегашни книги от тази поредица, мога да кажа в аванс, че най-вероятно знаят какво ги очаква. А онези читатели, на които тепърва им предстои да се сблъскат със Сафон, ще успокоя, че не са сбъркали в избора си, защото този автор неизменно твори в един неповторим и увлекателен стил. И макар до някаква степен всички четири гореизброени романа да си приличат, те са същевременно толкова различни, колкото са описанията на цветовете на морето в „Септемврийски светлини“.

Годината е 1937, мястото – Франция. Бащата, Арман Совел, е починал неотдавна от „болест с непроизносимо име“. Майката Симон се вижда все по-затруднена да изплаща всички дългове на мъжа си, останали след смъртта му, затова се връща да работи като учителка. По същото време нейната 14-годишна дъщеря Ирен започва работа тайно от майка си в един танцов салон, докато малкият й брат Дориан започва да подозира, че „половината население на Париж е съставено от адвокати и счетоводители – особен вид плъхове, живеещи на повърхността“. Ала „няколко седмици по-късно лъч на надежда озари неочаквано хоризонта на семейство Совел“. Те се местят да живеят в едно малко крайморско градче на Нормандския бряг, наречено Синия залив, където Симон е приела службата на икономка в имението на Лазарус Жан-Крейвънмур.

Лазарус е майстор на играчки, който се грижи за своята болна съпруга Александра Жан в компанията на механичните си творения, изпълнили цялото имение Крейвънмур. Александра страда повече от 20 години от някаква „странна и неизлечима болест“, която я принуждава да пази леглото. Затова тя живее усамотена в стаята си и единствено мъжът й влиза при нея. Образът на тази жена обаче не е единственото нещо, обвито със загадъчен ореол в сюжета, наред с кулата на фара, която се се въздига в мрака и от време на време проблясва тайнствено. 

Сред останалите ключови герои в романа са местното момиче Хана, почти на 16 години, което също работи в имението като готвачка и камериерка, както и братовчед й Исмаил, който е осиротял отдавна и сега помага на баща й в риболова. Между Ирен и Исмаил бързо се зараждат истински симпатии и лятото се очертава да бъде вълшебно за всички. Не след дълго идилията е прекратена рязко от една мистериозна злополука, която Ирен и Исмаил решават да разгадаят. Случайно намерен таен дневник на отдавна изчезнала в морето жена им вдъхва куража, че именно те могат да намерят ключа към разплитането на загадката. Но и двамата си нямат представа какво ги очаква по пътя към истината, защото „не бива да вярваш на всичко, което виждаш“.

Сафон определено не ти оставя възможност да се отегчиш. Действието се развива последователно, разгръщайки като ветрило своите ключови моменти. Резултатът е същият като при всяка друга книга на автора – не можеш да спреш да четеш. Злокобна гора, зловещо минало, загадъчни сенки, странни шепоти, неспазени обещания, тайни, които тепърва предстоят да бъдат разкрити – всичко това присъства в романа и при това е описано по най-завладяващия начин, на който Сафон е способен.

„Септемврийски светлини“ безспорно ми хареса, даже май ми допадна най-много от всички останали романи в юношеската поредица. Може би щях да съм дори още по-впечатлена, ако и аз, също като Христо, бях чела романа преди около 15 години. И все пак магията на Сафон си я има – като пламъче на свещ, което в началото започва да гори уж плахо, а после се разгаря силно, за да заблести със своя собствена и ярка светлина. Няма как да сбъркаш това пламъче с друго. И няма как то да бъде угасено…

Прочетете още ревютата за „Сянката на вятъра“ и „Играта на ангела“, както и ревютата на Мила за „Принцът на мъглата“ и „Среднощният дворец“.