fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

„Късметът на смотаняка”: между смотаване и смотолевяне

3 мин.
Kusmetut na smotanyaka

Kusmetut na smotanyakaВидите ли „неиздавано досега”, „публикува се за първи път” и прочие формулировки за любим мъртъв автор, бягайте като от зла прокоба. Предупреждението важи с пълна сила за „Късметът на смотаняка” (изд. „Ера“) на иначе така неподражаемия Кърт Вонегът. Има си причина  тези разкази да не са видели бял свят, докато авторът им е бил жив. И тази причина е много проста: това са едни нелоши истории без разпознаваем глас. Вонегът е Вонегът заради силно заявения си, отличителен, отработен, саркастичен, режещо ироничен почерк, педантично подбрал всяка дума. В тези 182 страници с едър шрифт и големи отстояния обаче липсва вонегътовското.

За да бъда честна, трябва да призная, че разказите сами по себе си са ненатоварващо приятни за четене. В тях има и странни идеи, малко фантастика, богат емоционален спектър, човещинка, понякога почти Стайнбекова атмосфера, неочаквани обрати. Първият епизод – „Между вредител и вретено” отваря оптимистично с привкус на добро обещание с един изкуфял старец, който смята, че преживяванията, близки до смъртта, са ключа към пътуването във времето. И ако не сте се досетили – да, между „вредител” и „вретено” би следвало да се постави „време”. А ако не ви е дошло на ума, сигурно е, защото господин преводачът Марин Загорчев е използвал някакъв доста съкратен речник, защото в моя поне между „вредител” и „вретено” има малко повече думи (да не говорим, че в оригинал последователността е обратна на речниковата, загатвайки пътя назад във времето). За съжаление, след обнадеждаващото начало поемаме по коловоза на неочаквано без(и)дейни истории, които не посяват никакви семенца на мисълта в ума, т. е. прекрасно плажно четиво. Хем привличаш погледите с интелектуални дейности, хем нищо не изпускаш, докато се разсейваш да оглеждаш полуоблечените тела наоколо.

Всъщност същинските разкази са шест, накрая присъстват едно публицистично есе и незавършен научнофантастичен разказ. За последния читателят само може да се чуди защо е публикуван (вероятно просто за да заема пространство). Да, при Кафка номерът минава, но в случая не само че историята спира до никъде, но и сюжетът може да се разклони като октопод във всевъзможни посоки. Наченките на една добра идея тук – за войници, управлявани чрез радиоконтрол, в крайна сметка е прекрасно развита в „Сирените на Титан”, което превръща този текст в един вид ранна недовършена чернова на нещо, което вече сме чели. Що се отнася до единственото различно писание в сборника – есето „Последният тасманиец”, писано по повод 500-годишнината от откриването на Америка, тук най-сетне успяваме да чуем ехото на добре разпознаваемия, обичан глас, който с безмилостен тон лавира между история, екология, религия, отношението към индианците, робство, телевизия и философия. Уви, твърде американски ориентирано (по разбираеми причини), но поне действа като отдих за търсещия острата безкомпромисност на познатия Вонегът.

Положителното в четивото е, че не е чак такова разочарование като „Виж пилето” – сборник, жестоко опериран от всякакви наченки на вонегътовското. „Късметът на смотаняка” е книга за смотаняци, или с други думи, хора, които не са запалени почитатели на Кърт Вонегът.

Така е то.

Христо от „Книголандия“ е харесал книгата повече, неговото ревю можете да прочетете тук.