В новото издание на „Музика за хамелеони“ (изд. „Colibri“, преводачи: Димитри Иванов и Милена Попова) има общо тринайсет репортажа, от които цели пет четем за първи път на български. Те не са били включени в предишното издание поради уж провокативните теми, които засягат, но днес, за щастие, такива съображения изобщо не са нужни.
Много обичам книги с предговор и още повече, ако е написан от самия автор. В конкретния случай от въведението става ясно защо Капоти се насочва към художествената документалистика, как и кога започва да пише, какви са реакциите както към първите му творби (на осемгодишна възраст), така и към по-късните, особено „Хладнокръвно“, която му носи отзиви в двете крайности.
Какво се случва, когато установиш, че нищо ново не се е появявало в писането от години? Ако си Труман Капоти и мечтата ти е да създадеш „нещо, което да притежава правдоподобността на факта, непосредственост на филма, дълбочината и свободата на прозата и изяществото на поезията“? Ако имаш влечение към журналистика, към истинските истории, които постоянно кръжат около теб? Сядаш и правиш това, което досега никой не се е осмелявал преди теб.
В началото новото литературно направление си навлича нападки в средите, които определят експериментите на Капоти като „засечка на въображението“. Все пак е прието, че трябва да се пише за въображаемото, а не за действителното. Реалността обаче често е достатъчно вълнуваща – още от дете Труман се интересува от историите, които му споделят съседи, близки и приятели. В „Музика за хамелеони“ срещаме различни образи и без значение дали са прислужници, знатни дами, актриси, серийни убийци или мъж, който се пропива заради писмо от непознато момиче, всички те са интригуващи по свой собствен начин.
Труман Капоти
В „Красиво дете“ ми беше особено интересно да науча повече за Мерилин Монро, с която авторът е бил близък. Благодарение на познанството си с нея той успява да я представи на читателя в малко по-различна светлина от обичайното клише, което всички ни натрапват за образа ѝ.
Според мен предговорът и последния репортаж са еднакво значими, защото и в началото, и в края на „Музика за хамелеони“ Капоти хвърля малко повече светлина върху собствената си личност. В „Безсънни нощи, или как сиамските близнаци правят секс“ той си задава въпроси и така читателят разбира в какво би се преродил Туман, как се справя с известността и кои са нещата, които умее и не умее да прави. В този ред на мисли ми се струва честно, че след като оголва тайните на хора от обкръжението си, сам се подлага на същото.
Първите репортажи са лека загрявка за втората част – „Документален очерк за едно американско престъпление“, което в осемдесет страници ще ви накара да се препотите няколко пъти, както и да се чудите кой и защо изпраща малки ковчези по пощата. Именно този репортаж ме погълна и развълнува най-много, но го отдавам на манията ми по „Хладнокръвно“. Така или иначе, всички творби ми повлияха – от една страна, с чистата и изящна проза на Капоти, и от друга, с отрезвяващия ефект на документалистиката.
„Музика за хамелеони“ е мелодична проза за истинските истории, които заслужават да бъдат разказани. Тяхната омайваща сила е в достоверността на изживяното, в разнообразието на ежедневието, което – ако не бъде подминавано, а забелязано и проучено, – може да се съревновава успешно и с най-любопитната фикция. Това прави Труман Капоти, и то с чувство за хумор и с много обич както към писането, така и към хората.
Можете да вземете тази книга с отстъпка от Ozone.bg, като ползвате код azcheta20 при завършване на поръчката си!
