fb
БлоговеМнения

Право на отговор: Колко да е опропастена „Аз, вещицата“?

8 мин.
Елена Кодинова
Елена Кодинова

Елена Кодинова

В основата на „Аз чета“ винаги е стояло на даването на възможност на обратна връзка. Рецензиите, които пишем, са в същността си обратна връзка от страна на читателите към книгоиздателите и всички, които имат общо със създаването на книгите у нас. Знаете, не си спестяваме критиките, защото конструктивната критика е пътят за повишаване на качеството и премахване на чувството за безнаказаност, което често се среща у нашите издатели. Подобен беше и текстът на Мила Ташева за „Аз, вещицата“ на Дебора Харкнес, в който беше разгледан както външният вид на книгата, така и елементи на превода, сред които и заглавието.
Получихме писмо-отговор от преводачката на книгата – Елена Кодинова, което смятаме за нужно да публикуваме, като сме запазили оригиналния словоред и правопис. Точно както изискват етичните правила на журналистиката. Приятно четене!

Прочетох написаното от Милена Ташева за „Аз, вещицата” в azcheta.com и след като признах, че тя има право на своето мнение, ми хрумна поговорката: „Не съди за книгата по корицата”. Защото тази мисъл е много мъдра и съм сигурна, че авторката на рецензията ще се подпише под нея с удоволствие в метафоричния й смисъл. Но странно защо спира да вярва във верността й, когато става въпрос за истинска книга. Като преводач на въпросното жестоко критикувано от нея произведение ми се струва, че мога да отговоря на въпросите й.

Милена Ташева твърди, че книгата е „опропастена”, понеже един елемент от корицата й е същият като елемент от друга, на излязла по-рано книга. И че дизайнът е пълен кич. Първо, аз намирам корицата на „Аз, вещицата” за прилична като естетика и отговаряща на съдържанието на книгата. Наистина, в нея като елемент присъства същото лице, което се вижда и на корицата на „Нощна сянка”. Така е, не споря, но вероятно като човек, пишещ за книгоиздаване, Милена Ташева има представа как се правят тези неща. Дизайнерът влиза в галерии, в които има готови образи. Купува си, ако галериите са комерсиални, или си взима, ако са безплатни, един елемент, който после вгражда в колажа си. Възможно е двама дизайнери напълно добросъвестно и независимо един от друг да вземат един и същ елемент, който да ползват за крайната си концепция. И точно това се е случило и тук. Но от написаното в рецензията излиза, че едва ли не художникът на „Аз, вещицата” най-подло, безсрамно, в пълно съзнание и със зла умисъл е окрал труда на своя колега, направил обложката на „Нощна сянка”.

В правото има едно понятие – mens rea – което буквално значи „престъпен ум”. С него се обозначава отношението на извършителя към евентуалното престъпление. Actus non facit reum nisi mens sit rea – казва латинската поговорка. Т.е. – Деянието не е виновно, ако умът не е виновен. Налага се преди да се произнесе присъда, обвинителят да докаже умисълта на извършителя. След като в случая става въпрос за неволен гаф, а не за грозна предумишлена кражба, не виждам защо гневът на авторката на рецензията е толкова голям. Да, глупава грешка, но пък в правото също така се държи на пропорционалността на наказанието спрямо деянието. Не може за дребно хулиганство да се даде смъртна присъда. А авторката на рецензията точно това прави – наказва с определението „опропастен” един полиграфичен продукт, който просто леко е сгафил.

Смятам да отговоря и на това, което засяга лично мен като преводач. Наистина, оригиналното заглавие е „Discovery of Witches”. Което се превежда буквално като „Откриване на вещици”. Тромаво, неясно и нетърговско – а книгоиздаването е и бизнес. „Аз, вещицата” е далеч по-привлекателно, кратко, ясно и не влиза в никакво противоречие със същността на книгата. Още един факт, който Милена Ташева сигурно знае. Заглавието на великолепния роман на Джон Фаулс „The French Lieutenant’s Woman” (което буквално означава “Жената на френския лейтенант”) в българското издание от 1984 на „Народна култура” е преведено като „Грешницата от Лаймриджис”. Не виждам как това „опропастява” или накърнява романа. И никой никога не го е твърдял.

Искам да припомня един стар преводачески виц, в който всички колеги отдавна са се убедили: „Преводът е като жената – ако е верен, не е хубав, но пък ако е хубав, не е верен.” Изкуството на превода не е в това да знаеш много думи на чуждия език и да ги превеждаш точно, едно към едно. Майсторството в този вид занаят се изразява в това да предаваш еквиваленти, да превеждаш от един културен контекст в друг културен контекст. Иначе работата ти може да се върши от машина. Но досега не е известен случай, в който преводаческа програма да е била по-добра от изкусния преводач. Милена Ташева смята за непростимо, че френските изречения в романа не са преведени. Това не е вярно. Всичко на френски – с изключение на няколко международни думи като Merci и Dieu, оставени нарочно, за автентична атмосфера – е преведено с бележки под линия, които лично аз съм сложила. Знам и малко френски. Не са преведени две-три кратки изречения на окситански, които нямат никакво отношение към сюжета и дори да не ги разбереш какво точно значат, не изпускаш нищо. Това е старо наречие, което все още се говори от около 700 000 души в Южна Франция и някои области на Испания. Но аз не познавам човек, който го говори в България, или го преподава или превежда от него.

Бих могла да си направя труда да намеря по интернет някой, който знае окситански и да го помоля да ми помогне в превода. Но нарочно не съм го направила и ето какви са основанията ми. Самата авторка не е счела за нужно да обясни под линия значението на тези изречения. И аз разбирам защо. Искала е да ни постави на мястото на главната героиня, която слуша в стар френски замък как вампири на по 1000 години си говорят на непознат за нея език. Така се създава мистична атмосфера и се разчита на интелигентността на читателя, който ако е много запален по текста, може и да направи сам свое лингвистично проучване. Ако пък не е, получава усещането за загадъчност, каквото е намерението на писателката. Думите освен номинативни значения, имат и емоционални внушения, които понякога са по-важни.

Между другото, дори да не бях превела изреченията на модерен френски, пак нямаше да имам угризения. Защото съм чела стари издания на български, от началото на 20-ти век – на прима виста ми хрумват трудовете по история на Васил Н. Златарски – в които се цитират обилно документи на всички основни европейски езици. Авторът разчита, че ще го четат полиглоти интелектуалци, а не хора, които очакват всичко да им е сдъвкано и изплюто на готово.

Така след гневен обстрел на един невинно извършен гаф (корицата) и едно невярно обвинение (че френските изречения не са преведени), авторката на рецензията все пак посвещава няколко думи на това, че романът не е лош. А според мен това, че романът е написан увлекателно, че има изобретателен сюжет, че езикът му е богат и образен далеч надминава по важност това, на което е обърнато по-голямо внимание.

Искам да завърша с един цитат на Сьорен Киркегор, който много добре илюстрира критичната рецензия на Милена Ташева:

„Да го кажем фигуративно, то е все едно авторът да допусне грешка на перото и тази канцеларска грешка да осъзнае, че е такава. Може би това не е било грешка, а в един много по-висш смисъл съществена част от цялото изложение. И тогава, от омраза към автора, тази канцеларска грешка сякаш въстава против него, забранява му да я поправи и казва: „Не, отказвам да бъда поправена и ще стоя като свидетел срещу теб – свидетел, че ти си много слаб писател.” (превод: Тодор Вълчев)

Предполагам, че Милена Ташева е млад и образован човек, който смята, че бурната критичност е секси и бунтарска позиция, но както казва любимият ми телевизионен герой д-р Хаус, един от най-бурно критичните мизантропи, създавани някога в художествено произведение: „Арогантността трябва да се заслужи”. Не всеки има право на нея.
С уважение: Елена Кодинова, преводач на „Аз, вещицата”

[ + ]