fb
10, които...Специални

10 български поети, които никога да не забравяме

17 мин.

През Седмицата на поезията ви представихме любимите ни съвременни стихосбирки, поетите, носители на Нобелова награда за литература, оставилите незабравима следа латиноамерикански лирици, както и онези творци, заради което сме се влюбили в поезията. „Кралицата на изкуствата“ (по Октавио Пас) обаче продължава да ни съпътства. В чест на Световния ден на поезията – 21 март, избрахме няколко български поети, чието творчество е тържество на духовността, въображението и вечността. Те са опора на модерното ни българско съзнание – онази капчица смисъл, към която се завръщаме след всяко бягство.

Атанас Далчев (1904-1978)

„Спомням си, че в учебната програма по български език и литература (не си спомням в кой клас, за жалост) за първи път прочетох творба на Атанас Далчев. И толкова много ми хареса. Толкова много тъга, изоставеност и примирение струеше от него“, споделя пред нас Ася Ангелова. Далчев не е сред най-често споменаваните и популярни български писатели. Роден е в Солун, семейството му се мести доста често, като след време се установява в София. Учи философия и педагогика в Софийския университет, а поезията му се отличава с разглеждането на екзистенциалната проблематика. Пътува много в чужбина и е един от най-видните български преводачи, представил на български автори като Оноре дьо Балзак, Жан дьо Лафонтен, Антон Чехов, Стендал, много испански поети и др.

Дяволско

Стрелките на отсрещния часовник
описват върху своя циферблат
дванайсетте кръга на моя ад
и жънат мойте часове отровни.

И аз лежа на дървения под
с коси от леден лепкав пот измокрени,
и аз умирам в стаята под покрива
тъй близко до самия небосвод.

А долу преминават автомобили,
трамваи като ветрове фучат
и смехове и крясъци звучат,
и тътнат кръчмите и публичните домове.

И за да заглуша във себе си скръбта,
понякога аз сядам на прозореца
и яростно оттам замервам хората
със пръст от старите саксии без цветя.

О, аз разбирам: този весел свят
със мене и със мойта смърт не свършва;
аз съм една ненужна жалка мърша
и мога ли да бъда техен брат?

Не искам състрадание от хората!
Аз имам всичко: моя е смъртта.
И аз ще се изплезя на света,
обесен върху черния прозорец.

 

Борис Христов (1945)

Български поет, белетрист и сценарист. Работи като учител, журналист и редактор. Автор е на стихосбирките „Вечерен тромпет“ (1977, 79) и „Честен кръст“ (1982), на романа „Бащата на яйцето“ (1987)м на повестите „Сляпото куче“, „Долината на обувките“ и „Смъртни петна“ (1990), на книгите с тристишия „Думи и графити“ (1987), „Думи върху други думи“ (1994) и „Черни букви върху черен лист“ (1997)м на митографиите „Каменна книга“ (2006), „Книга на мълчанието“ (2008), „Книга от заглавия“ (2008), както и на „Спомени за хора, камъни и риби“. Поезията на Борис Христов е откровение, независимо в кой етап от живота се срещаш с нея. Отнася те в светове, които само си усещал, а те съществуват. И започваш да се идентифицираш с героите му, а в ума ти да изплуват фрагменти от стихотворенията му, когато най не ти се иска.

Самотният човек

Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа – и мъкне вехтото си одеяло.

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто – не че иска тя да бъде с грива.

Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви…

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.

В какъв ли огън е горял и под каква ютия –
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш…

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

 

 

Валери Петров (1920-2014)

Изключително продуктивен поет, драматург и преводач, автор на лирична и сатирична поезия и книги за деца. Известен е с преводите си на Уилям Шекспир на български език. Валери Петров е академик на БАН от 2003 г. и е включен в почетния списък на Международния съвет за детска книга заради „Пет приказки“. Работи в Радио „София“ и участва във втората фаза на Отечествената война като военен писател (в. „Фронтовак“). След войната става един от създателите и зам.-гл. редактор на в. „Стършел“. Служи като лекар във военна болница и в Рилския манастир. От 1947 до 1950 г. работи в българската легация в Рим като аташе по печата и културата. Редактор е в Студия за игрални филми и издателство „Български писател“, както и народен представител в VII ВНС. Кръстник е на наградата „Бисерче вълшебно“, основана от екипа на „Детски книги“.

За хвърчащите хора

Те не идат от космоса,
те родени са тук,
но сърцата им просто са
по-кристални от звук.

и виж, ето ги, литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от вида на хвърчащите хора!

А ний бутаме някак си
и жени ни влекат,
а ний пием коняка си
в битов някакъв кът,

и говорим за глупости, важно вирейки нос,
или с израз на снобска умора,
и изобщо стараем се да не става въпрос
за вида на хвърчащите хора.

И е вярно, че те не са
от реалния свят,
не се срещат на тениса,
нямат собствен „Фиат“,

но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от вида на хвърчащите хора?

 

Георги Рупчев (1957-2001)

Поет и преводач от английски, руски и староиврит. Автор е и на един от поетичните преводи на „Песен на песните Соломонови“. Сред превежданите от него имена са Джон Ленън, Уилям Такъри, Томас Стърнз Елиът, Анна Ахматова, Марина Цветаева, Йосиф Бродски, Николай Гумильов, Лоурънс Фърлингети и други. Пише и много статии в периодичния печат, участва в поредицата на БАН „Периодика и литература“, както и в издаването на списанията „Глас“ и „Мост“. Стиховете му са превеждани на английски, френски, испански, унгарски и гръцки. Автор е на стихосбирките „Уморени от чудото“, „Смяна на нощната стража“, „Смъртта на Тибалт“, „Силните на нощта“, „Зоната“ и “Приковаване на огъня“. През 2002 г. посмъртно излиза „Отдалечаване на въздуха“.

Отдалечаване на въздуха

Отзвъняваше лятото с бавни лилави камбани –
звук след звук от невидими църкви
и вървяхме из дългия град запотени, замаяни,
нито живи, ни мъртви.

Бяхме гладни, по прашната улица страшно кънтеше
предвечерния въздух, заблъскан от тебе,
и се спряхме на моста и право насреща ни
се задаваше погребение.

Те се точеха с празни лица, свити в трескава жега,
преминаваха, после изчезваха тихо в завоя
и оставахме ние, и дишахме сухо и стегнато,
непознати отново.

А небето пилееше точни чугунени удари
върху нас, върху нашите евтини ереси
и стояхме объркани там, уморени от чудото,
неповярвали в него и в себе си.

 

Дамян Дамянов (1935-1999)

Роден в Сливен, Дамян Дамянов е считан за автор на едни от най-нежните лирически струни в българската поезия. Пише стихотворения, импресии, силуети и есета. За първи път публикува творбите си през 1949 г. във в. „Сливенско дело“, а по-късно обнародва поетични произведния в централния литературен печат. Удостоен е със званието Народен деятел на културата, лауреат е на Димитровска награда, а през 1997 г. получава приза „Иван Вазов“ за цялостно литературно творчество. По негови стихове са композирани едни от вечните песни в българската естрада.

 

 

Към себе си

Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез

Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.

Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.

Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си –
единствено така ще го решиш!

Димитър Бояджиев (1880-1911)

Името на Димитър Бояджиев не е толкова познато, колкото би трябвало да бъде. Роден е в Пазарджик, но прекарва голяма част от живота с в София, където близък приятел му е Елин Пелин. Освен преводач на руски класици и секретар на българското консулство в Марсилия Бояджиев е и автор на редица стихотворения. Поезията му е елегична, нежна, отличава се с меланхолия, сравнима само с тази на Дебелянов. Едва на 31 години Димитър Бояждиев се самоубива. Казват, че е заради нещастна любов. Едно от най-отличителните му стихотворения е „Писмо“.

ПИСМО

Все така съм тъжен, Люсиен!
Мисли странни, светли и нелепи
все така ми тегнат нощ и ден.
За света очите ми са слепи.

С буден поглед срещам съзорен
небосвода утром, с болка тъпа.
Колко те обичам, Люсиен!
Колко съм злочест, другарко скъпа!

Вечер сред тревожна тъмнина,
иде някой страшен и огромен,
с дрезгав глас вещай злочестина.

Ужасен го слушам, Люсиен!
Но защо и твоя сладък спомен
като ужас висне върху мен?

Дора Габе (1888-1983)

Дора Габе е поетеса, писателка, преводачка и съпруга на Боян Пенев. Истинският ѝ творчески дебют са стихотворните цикли, поместени в списанията „Мисъл“, „Демократически преглед“ и „Ново общество“ в периода 1905-1906 г. От началото на второто десетилетие до края на 30-те години на XX в. обнародва поезия за възрастни и деца, пътеписи, разкази, есеистична проза, импресии, отзиви за театрални статии по въпроси на чуждестранната и българската литература, спомени за поети и писатели в списанията. Дора Габе е сред учредителите на Българо-полския комитет (1922) и на Българския ПЕН-клуб (1927), на когото е дългогодишна председателка. Съветничка е по културните въпроси в Българското посолство във Варшава (1947-1950), представителка на България в международните конгреси на ПЕН-клубовете и в международното сътрудничество.

Портрет

Старинния портрет от таз стена
ме гледа с свойте ясносини
очи, разлели синя светлина.
На черно кадифе, върху коприна,
ръцете му са сложени една
на друга.

Сънна тишина
връх неговата плът, тъй близка и далека,
се спусна и лежи недвижима пет века.

Не е ли той в света,
или е само –
видение на чуден свят и сън!
Светът се движи шеметен отвън,
а той ме гледа нямо,
и погледа прониква,
в мойта кръв се влива,
безсмъртен поглед – силата му жива
гори! –
Ела, спаси ме от света,
сложи ръка, да сетя топлината
и чистия ти свян,
и в твойта чистота
да си стопя до капчица душата!

Елисавета Багряна (1893-1991)

Елисавета Багряна безспорно е един от най-силните женски гласове в нашата поезия. Докато четеш стиховете ѝ, усещаш ироничния ѝ поглед върху себе си, сякаш те предизвиква с въпроса: „Как ще спреш ти мене?“. Багряна е дейна участничка в културния живот на България – публикува в редица списания, оставя зад себе стихосбирки и детски книги. Творчеството ѝ сякаш изпреварва времето си – в стиховете си отхвърля патриархалното и се откъсва от образа на „Ангелът в къщата“ (Викторианска идея, според която ролята на жената е да краси дома, да е нежна и тиха като ангел). Жената в стихотворенията на Багряна е силна, дива, не може да бъде опитомена, ролята ѝ е повече от това да отглежда „рожби румени“. Умира на 91 години, но творчеството ѝ звучи все така актуално и модерно, както при създаването си. Доказателство за приноса ѝ към поезията са трите номинации за Нобелова награда за литература.

Амазонка

Вее утринна прохлада
В моето лице –
Аз съм млада, млада, млада
С огнено сърце.

Моя вихрен кон лети
Бодро и безспир –
Пред очите ми цъфти
Неогледен мир.

Искрометните копита
Кой ще последи?
Песен светла се разплите
В моите следи:

Ний ще стигнем Хеликон
В изгревния час –
Смело, мой крилати кон,
Жребият е с нас.

Там под твоята подкова
Извора лъчист
Ще избликне в струя нова –
Животворен, чист.

И когато стигнат там
Моите сестри,
Вдъхновение и плам
В тях ще разгори.

А над нашата победа
В трудния ни път
И Персей, и Андромеда
Трепетно ще бдят.

 

Пейо Яворов (1878-1914)

Когато говорим за любовна лирика и незабравими стихове, името Пейо Яворов съвсем логично изплува в съзнанието на всички ни. Любовта, нещастието и трагедиите, белязали живота му, са музите на творчеството му. Роден през 1878 г., той се записва като четник, когато е на двайсет и четири години. Революционер и много близък сподвижник на Гоце Делчев, той става и негов първи биограф. Премества се в София благодарение на Пенчо Славейков и д-р Кръстьо, той започва работа като редактор на литературно списание „Мисъл“. През 1906 г. среща любовта в лицето на Мина Тодорова, на която посвещава едни от най-красивите си стихове („Две хубави очи“, „Благовещение“). Четири години по-късно тя почива от туберколоза. През 1912 г. Пейо Яворов сключва брак с Лора Каравелова. Любовта им се оказва фатална и за двамата. Година по-късно Лора се самоубива, а след като разбира за това, Яворов също посяга на живота си. Опитът му е неуспешен и поетът е обвинен за смъртта на Лора. През 1914 г. поглъща доза отрова и се застрелва.

По здрач

Света е между нас: от край на края
по здрач те призовах с последна мощ.
От пъкъл ида аз, а ти от рая!
По здрач те призовах, настъпва нощ.
В нощта ще дойдеш, – ще ли те позная?

Но като в гроб да спя съм аз готов:
душата ми привикна да не чака…
Светилника на своята любов
дигни високо и търси из мрака,
че няма кой да чуй сърдечен зов.

Намериш ли ме — нека ме разбуди
целувката на твоята уста.
И сепната душа ще се възчуди:
сънят ли оживява в самота,
зора ли посред нощ съня ми куди.

 

 

Христо Фотев (1934-2002)

Поет, художник и драматург. Още в първите си книги „Баладично пътуване“, „Лирика“, „Сантиментални посвещения“ и „Пристанище“ баладично-романтичното се налага като основна емоционална и художествена доминанта в поетическия му стил. След десетгодишно мълчание издава „Обещание за поезия“. Следват две стихосбирки: „Литургия за делфините“ и „Спомен за един жив“. По-късно събира своите избрани стихове в „Словесен пейзаж“. През 1989 г. излиза сборникът му с поеми „Венецианска нощ“.

Една от централните и най-плодотворни теми в творчеството му е морето, възприето не самоцелно-пейзажно, а в многообразието на неговата символика. Поезията на Фотев е подчертано лирична, с непоказен вътрешен драматизъм. Поетът търси отговор на някои от най-важните за съвременната душевност нравствени дилеми. За поетичното му световъзприемане е характерно движението – във времето и пространството, назад към детството и нагоре към зрелостта. Сред шедьоврите на българската любовна лирика е Фотевото стихотворение „Колко си хубава!…“.

Колко си хубава…

На М.К.

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави

Не се измъчвай повече – обичай ме!
Не се щади – обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си – със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги – и никога
ти няма да си глупава – обичай ме!
И да си зла – обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава… Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество –
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава – повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене, а за себе си,
дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения – прощавай ми
внезапните пропадания някъде –
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога – откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти… Обичай ме!
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги –
завинаги.
И колко ми е невъзможно… Колко си
ти пясъчна… И моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
да ме обичаш винаги,
завинаги.

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Колко си хубава!
Господи,
колко си истинска.

[ + ]