Обичам романите на Амели Нотомб – белгийската писателка, чието сърце е наполовина японско, а писателският й почерк е колкото минималистичен в обема на отделните творби, толкова и бароково разкошен в детайлите. Отдавам това на френския език, разбира се.
„Синята брада“ (изд. „Colibri“) вече не е последният роман на самопризналата се графоманка, чиято глава дотолкова изобилства от идеи и сюжети, така че да пише по роман-два на година. Ала е един от по-интересните и „традиционни“ романи на Нотомб и ужасно ми хареса.
Главните герои са испански гранд, живеещ във Франция и ненапускал имението си вече 20 години, и новата му наемателка – млада университетска преподавателка. Ах, ще се запитате вие, но как така един испански гранд ще се отдаде на нещо толкова долнопробно като рентиерството? Отговорът, драги мои, е толкова прост и елементарен, че е направо елегантен – когато двадесет години не си напускал дома си, няма как да се запознаеш с нова жена, да се влюбиш и да споделиш живота си. Затова – нека жените сами дойдат при него. Коя би устояла на почти безплатна стая в огромно, луксозно жилище в престижния Седми район в Париж?
Нашата история започва в мига, в който Сатюрнин Пюисан прекрачва прага на дон Елемирио Нибал-и-Милсар. Деветата наемателка за двадесет години, младата белгийка е различна от всички досега. Поне така си мисли самата тя. 
С намигване към класическата приказка на Шарл Перо, Нотомб разказва за осемте предишни наемателки, за тъмната стаичка, в която им е забранено да влизат, макар да не е заключена – въпрос на чест и доверие (колко аристократично!) Вечерните дискусии на Сатюрнин и дон Елемирио за християнство и изкуство, любов и смърт, невинност и подозрение са окъпани в шампанско – обсебеният от цветовете гранд открива в университетската преподавателка достоен събеседник и противник, нещо повече – открива учител, който да му разкрие удоволствието на течното злато, сладостта на отхвърлянето и законите на кармичната справедливост.
Краят е шик, макар и да подозирах как ще се развият нещата. След като е веднъж отворена, вратата на тъмната стаичка ще се затвори с трясък – въпросът е дали тайната, която те очаква вътре, си е струвала?
Прочетете още ревюто на Митко Аврамов за „Любовен саботаж“, на Станимир Сапунаров за „Антихриста“ и на Мила Ташева за „Живак“ от Амели Нотомб.
