Чета „Аз живях социализма“ сигурно за 171-ви път. Понякога я отварям, само за да прочета някои от любимите си истории, друг път наслуки, за да попадна на нещо забравено. Понякога започвам методично и чета от първата да последната страница.
Трудно е да опиша защо харесвам толкова тази книга, това изследване на спомените ви (ни?).
Спомням си нощта, в която попаднах на сайта за първи път. Spomeniteni.org днес не съществува, но тогава прекарах цялата нощ в кликване от една история на друга, в пренасяне от един свят в дру – от този на доволните, щастливи, изпълнени с чувство за цел и смисъл хора в този на репресираните, преследвани и тормозени. От здравия смисъл и „хубавото“ в абсурда.
Родена съм през 1987 и единственото нещо, което свързвам с 1989 е, че ми се роди сестра.
Кока-колата не е лукс, банани консумирам целогодишно и никой никога не ми е забранявал да слушам Beatles (или Rammstein).
„Аз живях социализма“ ми помага по-добре да разбера хората, които в градския транспорт се карат и обиждат на „комунист“. Помага ми да разбера по-добре и себе си – в нас, в моето поколение, цъкат едни особени механизми, които не познаваме и не знаем как сме изградили и задвижили. От една страна не помним нищо „от онова време“. А всъщност то до голяма степен определя битието ни, това кои сме и как се развиваме.
„Аз живях социализма“ е особена книга, не за всеки ден, но за всеки от нас. Понякога си мисля, че ако се преведе на английски, немски и френски, светът най-после ще ни разбере. Или поне ще ни опознае по-добре отколкото може чрез всички изложби и информационни кампании, организирани по програмите за евроинтеграция, накуп.
Когато за първи път четох книгата, не познавах никого от авторите в нея. Днес разпознавам много имена. И чувствам тази книга още по-близка, по-реална.
