fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

БиблиотекаОткъси

Близка среща на силите и една коза. Из „Шантавѝя до шия“ от Радостина Николова [откъс]

8 мин.

Дългоочакваната нова книга на Радостина Николова„Шантавѝя до шия“ (изд. „Мармот“), проследява лятото на две деца от града. Лина и Нико отиват да живеят на място, което не им е по вкуса, и развалят плановете на съседката си. Като всеки детски роман, и този ще е пълен с приключения, щуротии, смях и неочаквани обрати. При Шантавѝя ви очакват още: един куц заек, един луд детектив, една шарена коза, един щастлив доктор и още много пъстри образи. Графичните илюстрации в книгата са дело на талантливата художничка Христина Евтимова.

Прочетете откъс при нас:

Глава 14
В която се разказва за близка среща на силите и се появява коза

Шантавѝя се движеше бавно и току хвърляше по някой поглед зад гърба си. Когато стигна края на улицата, зави наляво и се спусна към главния път. Той опасваше целия долен край на селото. По него се движеше автобусът до града и се влизаше в центъра на Геврек. През пролетта тук се провеждали великденските панаири. Имало и виенско колело, и разни атракциони за стрелба с пушка, захарен памук и петлета. Така им бяха казали техните, но Лина не вярваше на нищо, докато не го види. Затова и нямаше как да повярва, че Шантавѝя крие някаква свръхопасна тайна, докато не се убеди със собствените си очи.

За да не усети, че върви по петите ѝ, Лина реши да се движи по съседната улица. Ако беше права, Шантавѝя трябваше да се появи на няколко метра от нея на главния път отдясно. Подаде глава зад ъгъла и зачака да види познатата фигура. Вместо от там обаче, тя чу стъпки от лявата си страна, извърна глава и видя Шантавѝя, която лъкатушеше по главния път и май имаше намерение да се спусне към дерето.

– Откъде е минала тази кукувица? – зачуди се Лина, но време за мислене нямаше.

Тя я изчака да пресече и заситни след нея. Вече официално бяха извън селото. Сърцето ѝ затупка. Ами ако сега я види и я повлече към дерето? Никой нямаше да я чуе как пищи за помощ… Лина прехапа устни. С тази контузия не би могла даже да се отбранява като хората… Докато си мислеше така, започна леко да забавя ход. „Добре де, какво толкова може да се случи… – започна да се самонавива. – Най-много да ме подгони, а аз все пак мога да тичам по-бързо от нея.“ Лина си проправи път през гъстите храсталаци. Никак не ѝ се слизаше надолу. Сега, за щастие, реката само кротко пълзеше в коритото си. Чак през есента ставаше опасна, защото водата прииждаше и едно подхлъзване можеше да те бухне в прегръдката на бързеите ѝ. И все пак кой знае колко жаби се криеха из тревите наоколо. Брат ѝ веднъж беше донесъл една умряла, за да ѝ направи дисекция. Лина не присъства, защото само като я видя, започна да ѝ се повдига. После обаче отиде на погребението ѝ, защото Нико обеща, че ще я увие в салфетка.

Изведнъж сребристите проскубани кичури на Шантавѝя се мернаха няколко метра по-напред. Тя се оказа по-близо, отколкото Лина очакваше. Дали беше чула стъпките ѝ? Беше седнала по турски на земята, мърмореше си тихичко, зяпаше напред намръщено и пушеше цигара, като издишаше гъсти кълба нагоре като локомотив. Лина не смееше нито да диша, нито въобще да мърда, но тогава нещо прошумоля в краката ѝ и тя така подскочи, че се подхлъзна на влажната пръст, изгуби равновесие и залитна право към дерето. Не че надолу беше кой знае колко дълбоко или отвесно, но хубавичко щеше да се надере и доочупи, ако една жилава ръка не я беше уловила здраво за дясното рамо. Големите уплашени очи на Лина срещнаха сивите цепки на Шантавѝя.

Художник: Христина Евтимова

– Не знаеш ли, че тук е пълно със змии!? – попита я възрастната жена. – Да си призная, не очаквах, че ще се осмелиш да ме последваш чак дотук. Но… така и така дойде, хайде, сядай – каза тя и потупа камъка до себе си.

Лина седна до нея. Не знаеше защо, но краката ѝ така или иначе трепереха, така че може би това беше най-разумното решение в момента.

– Искаш ли? – Шантавѝя бутна кутия цигари пред носа ѝ.

– Аз съм на 9! – извика Лина, с което сложи край на вцепенението си. – И даже не знаех, че пушиш!

– Ами то и аз горе-долу на тази възраст пропуших – каза Шантавѝя и издуха поредица от кръгчета дим. – Но да знаеш, че пуша само като ме ядосат.

– Откачалка си ти – Лина се засмя.

– Ти пък да не си много умна, като се катериш да ме шпионираш постоянно. Гледай докъде се докара – и посочи ръката ѝ. – А колко по-лесно би било да попиташ…

– Да попитам? – учуди се Лина. – Какво да попитам?

– К‘вото си искаш – отговори ѝ Шантавѝя.

– Гъсеницата каза, че си свръхопасна – изстреля Лина.

– Гъсеницата?

– Да. Чернѝца-гъсенѝца!

– Казва се гъсѐница, но иначе ми харесва. Отива му – разсмя се Шантавѝя. – Опасна съм, разбира се.

– А той опасен ли е? – попита Лина, като премълча забележката. Защо им беше толкова важно на всички все да развалят шегите ѝ.

– Той!? Ха! Той е едно заблудено кутре. Същинска гъсеница.

– Защо си опасна? – настоя Лина.

– Защото мога да правя много неща, които другите не могат – повдигна многозначително вежди Шантавѝя, усмивка плъзна по устните ѝ и Лина пак започна да се страхува. – Спокойно, ти не си ме ядосала толкова много… Все още.

Лина се загледа напред. Искаше да зададе толкова много въпроси, обаче думите се бяха разпилели по тревата и тя първо трябваше да ги подреди като парчета от пъзел. Шантавѝя я прекъсна.

– Защо я хвърли тая книга? – след което бръкна в пазвата си и извади „Училище за клоуни“.

– Защото бях ядосана – намръщи се Лина. – Ти пък къде я намери?

– Искаш ли си я? Аз много се смях, докато я четох.

– Ама ти я прочете ли?

– Много ясно, докато те чакам. Много ми хареса граничната коза Шаро. Тя ми е любима.

– Как така, докато ме чакаш? – Лина съвсем се обърка.

Radostina Nikolova

Радостина Николова

Обърна се към Шантавѝя, а тя я гледаше втренчено със сивите си очи, все едно искаше да ѝ подскаже нещо, кой знае, но Лина ужасно се уплаши. Твърде много неизвестни ѝ се съб-
раха и трябваше да помисли. Тя грабна книгата си от скута ѝ, изправи се и попита:

– Ти ли написа писмото?

– Какво писмо? – учуди се съседката ѝ.

– Онова със „знам тайната ти“?

– Нима и ти имаш тайна? – възкликна Шантавѝя. – Е, изглежда, всички имаме. Ето ти по какво си приличаме.

– Трябва да тръгвам – каза Лина.

– Тръгвай, а ако решиш да ме попиташ каквото и да е, знаеш къде съм – каза и пак се загледа надолу към дерето. – И внимавай със змиите!

Лина почти не я чу. Цялото самообладание я напусна изведнъж. Първо гъсеницата, после ръката ѝ, после това – тази среща, книгата, писмото, което мачкаше в джоба си, и шантавата, шантавата Шантавѝя…

Когато хлопна вратата на двора зад гърба си, изпита истинско облекчение.

– Лина, къде ходи! – посрещна я майка ѝ. – Защо не се обади. Щях да дойда с теб.

– Ходих да си взема книгата, мамо! – вдигна я Лина пред очите ѝ. – Нали я хвърлих пред лечебницата.

Влезе навътре в двора към брат си, но един звук я сепна и тя се закова на място.

– Меее – дочу се от съседната къща. – Меее.

Лина погледна към Нико и той прочете въпроса в погледа ѝ, затова побърза да обясни.

– Коза. Изглежда Шантавѝя има нов домашен любимец.

Радостина Николова е известната на децата в цяла България (а и на над 50 000 малчугани в Китай!) авторка на поредицата „Приключенията на мотовете“, самостоятелната „Моите красиви рога“ (с която печели за втори път читателския вот в Наградата „Бисерче вълшебно“ през 2017 г.) и картинната книга „Кико без крила“. Завършила е Английска филология и Творческо писане в Софийския университет.

Снимка на публикацията: Елена Ненкова