Отминалият празничен сезон беше време за наваксване на трупащите прах по лавицата, търпеливо чакащи ме книги. „Чудо“ (изд. „Бард“) от Ар Джей Паласио от доста време ме гледаше с едно око от корицата (буквално) и усетих, че е време да й подам ръка. Приемам за знаково, че започнах книжната година именно с този роман. Вълнуващ и трогателен, той не ми позволи да пипна друго четиво докато не го завърша. Макар да не притежава качества, които обикновено търся (езиково майсторство, красив и интересен изказ), остана в съзнанието ми с най-важното – посланието си.
„Чудо“ (в превод на Гергана Дечева) разказва историята на 10-годишния Оги, който е роден с рядка лицева аномалия. За крехката си възраст той е преминал през множество операции за реконструкция и въпреки това видът му е стряскащ. Заради непрестанните хирургични намеси за обучението на Оги се е грижела любящата му майка у дома. Момчето израства в атмосфера на обич и сигурност, закрилян както от родителите си, така и от по-голямата си сестра Вия. Тяхната подкрепа обаче не може да го спаси от обидите, отвръщането на погледи, смутеното общуване и неприемането на околните.
Книгата започва с идеята на майката на Оги да го запише на училище и продължава през цялата учебна година в пети клас. Ако този период е приключение за всяко дете, за Оги той е най-трудното предизвикателство, пред което се е изправял. Неспирните операциите е приемал като даденост, част от ежедневието, през които просто е трябвало да премине, без право на избор. Но с училището е друго. Няма физическа болка, сравнима с усещането да не си част от средата си, да си отхвърлен не заради своя постъпка, а защото си се родил такъв, какъвто си. С това бреме трябва да се справи Оги в училище и го прави… блестящо.
В интервю за Bibliostar.tv писателката с псевдоним Ар Джей Паласио споделя интересна история, вдъхновила книгата. В топъл летен ден тя се реди на опашка за сладолед с двете си деца, когато двегодишният й син забелязва сред чакащите момиченце с лицева аномалия. Детето реагира остро, разплаква се и вдига невъобразим шум. В паниката си Паласио се чуди как да постъпи, издърпва децата си и припряно си тръгва. Вижда обаче погледите на момиченцето и майка му и не може да си прости, че не е отвърнала по-спокойно, не е опитала с разговор да разреши ситуацията. Още същата вечер започва да пише „Чудо“ с образа на тъжните очи, запечатан в съзнанието й.
Истината е, че в объркването си при среща с непознатото, ние често бягаме. Така е по-лесно – да се свием в черупката си и да я обитаваме във вида, в който си я познаваме. Но замисляме ли се какво значат действията ни за хората около нас? Четейки за преживяванията на Оги през неговите очи, си отговаряме бързо на този иначе риторичен въпрос. Именно това прави романът изключително ценен – кара ни да видим света през очите на момче, обречено винаги да бъде център на внимание, и то с негативен нюанс. Не е възможно да подминеш неописуемата болка на невино дете и да не се замислиш как е можело да постъпиш в подобна ситуация от собствения си живот, как би постъпил в бъдеще.
Ар Джей Паласио и вдъхновената й читателка Хейли (снимка: Wish Nation)
„Чудо“ е изключително важна за деца и родители. Достъпният й език и чувството за хумор я правят много подходяща за подрастващи и не бих се поколебала да я дам на тинейджър. Възрастните често си мислим, че правим добро на малките около нас, като им спестяваме трудностите, неприятните теми, разговорите за моралните дилеми, пред които всички се изправяме в даден момент. Оставяме ги неподготвени и после очакваме от тях изведнъж да са придобили знание и опит някак от само себе си. А за възрастните никога не е късно да поразширят кръгозора си, да видят още една гледна точка, да се опитат да бъдат по-добри – никога не е твърде късно.
Много стойност към сюжета добавят и главите, разказани от другите главни герои. Така успяваме да надникнем в мислите и чувствата например на сестрата на Оги – Вия. Тя го обожава и го приема какъвто е още от раждането му, но авторката не е прекалила с описанието на положителното в отношенията брат-сестра. Вия неизбежно се чувства пренебрегната на моменти. Дори да осъзнава, че Оги е имал нужда от вниманието и времето на родителите си в тези моменти, това не омаловажава болката й. В нейния образ могат да се припознаят много деца, дори възрастни. А знаем колко важно е за читателя да открие частичка от себе си в книгите, които чете.
За мен основното послание в „Чудо“ е необходимостта да приемем простичкия факт, че светът е многообразен и различното от теб и познатото ти не е задължително по-лошо. То просто е различно. Давайте шанс на различното и непознатото, опознайте го, може да се изненадате колко общо ще откриете с човека до вас. Важно е да четем такива истории, да говорим за тях, да променяме остарели нагласи. Е, стига да искаме да живеем в по-мирно и хармонично общество, разбира се.
Последно – филмът! Тази седмица по кината излезе адаптацията с Джулия Робъртс и Оуен Уилсън. Признавам, че съм малко скептична, защото подозирам, че Холивуд е захаросал историята, така че тя да бъде сълзлива и приемливо симпатична за масите. Реалността обаче често е по-сурова, затова считам твърдо, че е по-добре да прочетете книгата, или поне да го направите, преди да изгледате филма. Все пак не бих ви винила, ако не устоите на удоволствието да гледате Джулия Робъртс на голям екран. Но моля ви, нека у вас остане посланието от историята.
Трейлърът към филма „Чудо“ може да гледате тук (и само напомням – първо книгата!):
Какво мисли за книгата Мария Донева може да прочетете в блога й тук.
