В края на септември Елизабет Костова представи новата си книга „Земя на сенки“ (изд. Colibri) пред българските читатели и имах удоволствието да се срещна с нея и да разговаряме относно вдъхновението за романа, промените в България, които е забелязала през годините и бъдещето на българските писатели и литература.
Как се роди идеята за „Земя на сенки” и как се подготвихте, за да разкажете историята – проучване, срещи с хора, пътувания?
Идеята дойде при мен по много изненадващ начин. За 25 години бях посещавала България много пъти. Бях събрала бележки и наблюдения, бях говорила с интересни хора и исках да напиша роман, чието действие се развива тук. Но за роман ти трябва история, проблем, важен въпрос, а аз все още ги нямах. И въпреки че обичам да чета за пътувания, не исках моята книга да е само пътепис.
И един ден, преди около 8 години, ме споходи сън. В него видях млада американка в съвременна България, която помага на по-възрастна двойка с багажа и погрешка задържа една от чантите им, а впоследствие вижда, че в нея има урна с човешки останки. Още в съня си знаех, че това е роман – моят роман за България и бях много развълнувана. Видях, че на героинята й предстои голямо пътуване до различни места в страната. Видях и края на романа, а след това – книгата, издадена и подредена върху рафт. Събудих се, записах си всичко и започнах да работя. Предстоеше да разбера кои са другите хора в романа, къде отива героинята, какво прави, кой е този човек, чиито кремирани останки намира и ако той е роден в определено време, какво би могло да му се случи.
Именно тогава трябваше да направя много избори и проучвания. Част от подготовката ми беше свързана с четене на исторически книги и документи. Друга част беше разговори с хора, историци и журналисти тук в България, изучаващи времето, за което пишех. Разглеждах и много стари фотографии, гледах филми и пътувах. При всяка възможност се връщах в България. Пътувах до места, които съм посещавала преди, но сега ги виждах по друг начин – правех снимки и си водех записки, защото исках детайлите да са много реалистични и точни. Писането на романа се превърна в прекрасно приключение и за мен, защото научавах нови неща за страна, която смятах, че познавам, виждах я по нов начин.
Приключението, в което Александра се впуска, й разкрива и красивото, и грозното в страната ни – виждаме планини, градове като Пловдив, запазили богатата си история, дружелюбни хора, но от друга страна забелязваме бедност, бездомни животни, корупция. Търсен ефект ли беше този контраст?
Всяко място има своите контрасти, има светла и тъмна страна. Но тези контрасти, тези малки, специфични детайли и различия са всъщност нещата, за които си спомняш след това. Един от важните въпроси, на които един автор трябва да си отговори е дали да описва типичното за дадено място или да пише за нещата, които той е видял и изживял. Например, съвсем в началото на „Земя на сенки“ има един странен детайл. Александра пътува в София и вижда мъж с раница, който върви по улицата и си мие зъбите. Това не е нещо типично за София, но аз го видях. Може би човекът е бил чужденец… кой знае, но е такъв чудесен детайл, че просто трябваше да го включа в книгата. Така че не бих казала, че търсех тези контрасти, докато пишех, по-скоро исках да включа основни характеристики, типични за мястото, но съчетани с дребни, нетипични неща, които самата аз съм преживявала.
Един от основните герои в книгата е затворен в концлагер, който сте описали след посещението си в Белене. Как решихте да пишете за тази част от миналото на страната ни?
Първо започнах да мисля за възрастта на този герой. Знаех, че е починал през 2006 г. като много възрастен мъж и преди това е бил цигулар. Пишех за музиката му, за обучението му във Виена и връщането му в България заради войната. Междувременно пътувах из страната и имах неочакваната възможност да посетя лагера в Белене. Мястото е затворено и само веднъж годишно се разрешава на семейства на затворници и оцелели да влязат там. Но лагерът не е паметник, не е музей, не се почита, превърнала се е в руина. Знаех, че такива места са съществували – бях чела за тях. Но когато отидох там, бях залята от емоции. От една страна заради ужасите, които са се случвали, но и заради факта, че лагерът е затворен и изоставен, вместо да се използва за почит на животите, които са загубени там. Това се среща във всяка култура, за съжаление. В момента моята държава трябва да се справи с много проблеми, свързани с расовите взаимоотношения, около което се зародиха и спорове какво да правим с историческите ни паметниците. Всяко общество е изправено пред подобни ситуации, но благодарение на публичната дискусия виждаме как започва и процес на лекуване.
Докато стоях сред руините на Белене, си помислих, че тези събития трябва да бъдат част от моята книга. Толкова много артисти, писатели, интелектуалци са били хваната в тази машина. И толкова много други хора – фермери, хора, които не са знаели защо са там. Стори ми се, че е много вероятно музикант, част от семейство на интелектуалци, който е учил в чужбина, да се озове в такъв лагер. А Стоян Лазаров не се е занимавал с политика. Той иска само да се върне във Виена и да продължи да свири. Няма политически аспираци, просто е хванат в клопката на режима, което може да се случи на всеки от нас, във всеки момент от историята.
Тази част от книгата беше много важна за мен, но проучването й беше много болезнено и изпитвам огромно уважение към историците, журналистите, които говорят за тези събитията, опитвайки се да внесат светлина в тази част от историята. Искам много ясно да подчертая, че не желаех да използвам истински истории на истински затворници, защото исках да подходя с уважение към тези хора, техните семейства и деца. Всичко, което се случва със Стоян, е много точно проучено и описано, но историята му е измислена, а мястото на действието не е някой от реално съществуващите лагери.
Радвам се, че въпреки всичко в книгата ми има и много човещина и радост. Докато пишех, често се питах как бих оцеляла, ако съм в такава ситуация. Има примери за много хора, които са успели благодарение на силата си да намерят нещо по-голямо, което да ги държи и да им дава надежда. В крайна сметка романът ми преди всичко разказва историята на един музикант, но се опитвах да пиша за историческите аспекти много внимателно и с уважение, защото виждам колко сложен е този въпрос и в моята страна в момента.
Радвам се, че споменахте САЩ, защото исках да попитам, потапяйки се в историята на България, промени ли се начинът, по който гледате на американската история и настоящата ситуация там?
Отговорът е: „Абсолютно да!“. Докато пишех книгата, прозрях колко лесно гражданските ти права и свободи могат да бъдат отнети в рамките на 48 часа, а това е валидно и за моята държава. Ние си мислим, че имаме всички тези законодателни, правосъдни системи, но в момента много от тях – дори конституцията ни – са атакувани. И за много американци това е изключително разочароващо. Четейки за българската история, изучавайки тези събития в България, постоянно си припомнях, че тези безценни неща могат да изчезнат много лесно. Това ме направи активист, даде ми ново уважение към хората, които са преминали подобни ситуации в България, както и към хората, които са били част от системата, но са се променили и са искали да станат по-добри. Не бива да забравяме, че в система като тази всеки е жертва. Осъзнаването, че това може да се случи навсякъде, ме направи много по-активна политически в моята страна. И в момента, когато представям книгата в САЩ, хората имат много въпроси за тази част от историята, започват да осъзнават, че не могат да приемат демокрацията и гражданските си свободи за даденост.
И в други интервюта сте казвали, че работата по „Земя на сенки“ Ви е показала, че „в една книга с много мрачни моменти, може да има също толкова забавни и приятни ситуации“. Как успяхте да постигнете този баланс? Може би музиката беше един от начините?
Музиката е част от красотата, за която се опитвах да пиша. Аз слушам и обичам различни стилове музика – особено класическата, и знаех, че искам да включа част от тази красота в книгата. В същото време исках да внеса хумор и лекота и чрез героите. Често се случваше те да казват неща, които ме разсмиваха, докато пишех. Основните действащи лица Александра и Боби са млади хора, които се опитват да се опознаят и понякога обсъждат различни теми по забавен начин, дразнят се един друг, спорят шеговито. Освен това, при първите ми посещения в Българя срещнах много прекрасни разказвачи, част от които бяха възрастни хора. Затова и в книгата има герои като баба Яна, за която имаш чувството, че е родена през 19-ти век. А тя има какво да каже за хората, и то без задръжки (смее се).
Когато дойдох тук за пръв път, имах много интересни и забавни преживявания, които се опитах да предам и на младите си герои. Освен това България е изключително красива страна и в книгата се опитах да опиша какво е чувството да пътуваш из тези земи за пръв път. За различни проекти на фондацията, която създадохме тук, често водим автори от САЩ, Англия, Австралия и други държави и не мога да опиша колко очаровани са те от красотата на България – даже изглеждат шокирани, когато видят българската природа за пръв път и почти всички се връщат отново. Хората идват и се влюбват в България и за мен е много забавно и приятно да виждам как това се случва. Моята героиня също е очарована от всичко това – първия път, когато се изкачва високо в Родопите, първия път, когато се събужда по изгрев слънце и вижда Черно море… Така че книгата е изпълнена и с много красота и с много любов – любов към хората и любов към страната.
Казвате, че сте се опитали да предадете на Александра начина, по който сте се чувствали при първото си посещение в България. Все още ли се чувствате така, когато се завръщате в България и какво ново забелязвате? Как се променят страната ни и хората?
Когато посещаваш дадена държава, която не е родното ти място, в период от дълги години, се случват две неща. Първо, виждаш как страната се променя с времето. А в случая с България тези обновления са много големи – поредица от внезапни политически, културни и социални промени. Изпитвали сме такива и в моята държава, но тук всичко се случи изключително бързо.
Другото нещо, което се случва е, че ти самият учиш нови неща, откриваш нови пластове в държавата и хората. Всеки път, когато идвам, аз виждам друга България. Разбира се, когато отиваш в голям град винаги забелязваш нещо ново. При сегашното ми посещение в София, например, се улавям, че гледам нагоре по-често. Освен това, не бях идвала тук през есента и е прекрасно да видя страната през този сезон.
Аз пристигнах за пръв път в България през 1989 г., седем дни след падането на Берлинската стена и началото на промяната тук. Видях демонстрациите, а след това имах възможност да пътувам в страна, която все още не се беше променила, все още беше част от старата система, но хората се чувстваха по-свободни да говорят с чужденци. Когато се върнах следващия път, бях българска снаха и съпруга, имах много нови български приятели и наблюдавах прехода, който с годините стана много тежък. Със съпруга ми се опитвахме да помагаме, както можем на приятелите и семейството ни, но беше много трудно да гледаме през какво минава страната.
След това България стана по-глобализирана, отворена и свързана със света. Традициите и близостта между хората и семействата започнаха да изчезват, но в същото време тази отвореност към света донесе много вълнуващи промени. За съжаление, има и разочарование, политически проблеми, корупция. Моята гледна точка е доста странна – на вътрешно-външен човек. Познавам американци, които живеят тук дълги години и знаят много повече от мен за състоянието на страната, но в същото време съм част от българско семейство и чувствам всичко, което се случва много близко.
Един паралел, който забелязах в романа, е ролята на Александра като чужденка в нова страна и Стоян, който се превръща в чужденец в собствената си родина. Често срещам хора в България, които се чувстват по този начин – като чужденци в страната си, неразбрани или обезкуражени. Какво бихте им казали от позицията на „вътрешно-външен човек“? В интервю от 2008 г. казвате, че „Хубавите неща стават с малко оптимизъм.“. Вярвате ли все още в тези думи и това ли е начинът да намерим надежда и да се справим?
Мисля, че това е много деликатна тема за коментиране – лесно е да дойдеш отвън и да даваш съвети, без да знаеш какво наистина преживяват хората. Но аз познавам толкова много хора тук, които създават прекрасни неща, като например „Аз чета“. Аз вярвам, че у българите (и тук ще генерализирам малко) има невероятна сила и издръжливост. И срещам много хора, които просто не се отказват и създават различни неща – пишат, рисуват, отварят прекрасни кафенета за литературни събития, основават доброволчески организации… И тази нагласа „Какво от това! Нека го направим, въпреки всичко!“ помага на промяната да се случи. Тези хора носят дух, който казва: „Нека не приемаме, че това е невъзможно!“.
Една от опасностите, когато се чувстваш обезверен, е да си мислиш, че някой друг е виновен и че нищо не може да бъде направено по въпроса. Но някои от най-вдъхновяващите истории, с които съм се сблъсквала в тази връзка, не са публични. Свързани са с хора, които не могат да приемат, че градинката до блока ми се пълни с боклуци, затова решават да я почистят, а след това отиват в Общината и настояват, че нещо трябва да се промени. Ако трябва да сме реалисти, понякога този подход работи, друг път – не, но винаги вдъхновява другите. Когато човек направи нещо в името на позитивната промяна, това вдъхновява още и още хора да действат. Отново подчертавам, че казвам това много колебливо, от позицията на външен човек, но вярвам, че обезсърчаването се подхранва от само себе си, а оптимизмът подхранва оптимизъм у другите („Discouragement feeds on itself and optimism feed optimism in other people“). Това е нещо, което и аз се опитвам да правя и е огромна привилегия за мен да работя с множество креативни хора, които също не се отказват, въпреки всичко.
Като говорим за творци и креативни хора – разказвате, че сте създали фондацията „Елизабет Костова“, за да дадете повече възможности на българските писатели и преводачи. Виждате ли подобрение в тази сфера в последните години – отваря ли се пазарът в България за българските творци? А как се гледа на българските писатели и романи в САЩ?
Много е вълнуващо да гледам развитието на фондацията и на българските писатели. След като публикувах „Историкът“, осъзнах, че за авторите в България е много трудно. Когато си писател, ти не спираш да пишеш, независимо от обстоятелствата. Но по онова време в страната нямаше конкурси, обучения, програми, в които творците да се включват. Навсякъде е трудно да се занимаваш с писане, но е важно поне да имаш към какво да се стремиш, творчески предизвикателства, в които да се включваш, програми, които да ти помагат да се развиваш, защото така се създава и писателска общност. Имах чувството, че книги като „Историкът“ са част от проблема, защото идват отвън и изместват възможностите за българските писатели. А аз исках да стана част от решението. Затова отделих част от приходите от първия си роман за България, но не намерих организация, в която да ги инвестирам и реших, че трябва да основа своя фондация.
Намерих подкрепа в много хора, особено в Светлозар Желев, с когото създадохме фондация, която да осигурява възможности за писателите в България. Осъзнахме обаче, че искаме да доведем и чуждестранни автори, които да се запознаят със страната и с българските си колеги, затова започнахме семинара в Созопол, за който кандидатстват над 200 писатели от 17-18 държави, състезавайки се за 10 места всяка година. Това е едно от най-прекрасните неща, върху които съм имала възможност да работя.
Освен това в България има невероятно богат фонд от материали, за които да се пише. Твоето поколение в момента създава книги за различните промени, през които странaта, техните животи и животите на родителите им са преминали. Когато започнахме работа, имаше двама или трима съвременни български писатели, преведени на английски, а сега са много повече. Разбира се, това не е само наше дело – с някои от тези творби сме помогнали ние по различни начини, но много са се случили благодарение на тази вълна от промени и усилия, които се влагат в развитието на различни културни аспекти и всичко това е много вълнуващо.
Сега, когато говоря с хора от света на книгоиздаването в Ню Йорк, започваме да говорим за България и те все по-често споменават, че са чули за даден български автор или книга, чули са интервю, срещнали са някой автор по време на литературен фестивал… В САЩ подобно развитие имаше по отношение на литературата от Централна и Южна Америка през 80-те години, а сега се случва за България и някои други държави от Източна Европа. Но най-вече се изгражда съзнание за България като място, където се ражда чудесна литература и това започва все повече да се забелязва в книгоиздаването и литературните кръгове в САЩ и Великобритания.
И за да завършим с тази положителна нагласа, бихте ли отправили няколко финални думи, мотивиращо послание към начинаещите писатели?
Не позволявайте нищо да ви спре! (Don’t let anything stop you!)
