fb

"Аз чета" стана на 14 години.  Какви са нашите подаръци, виж тук!

ИнтервютаНовини

Емили Мей: Децата ми ще се докоснат до разнообразие от книги, с каквото аз не разполагах

12 Mins read

Емили Мей се присъединява към платформата за четене Goodreads преди седем години и към днешна дата има публикации за 1300 книги и над 80 хиляди последователи. Тези цифри я издигат до първото място по популярност сред пишещите ревюта в социалната мрежа. Емили обича творби от разнообразни жанрове, като средно прочита по около 200 заглавия на година. Отраснала е в Йоркшир, Англия, а понастоящем живее в Лос Анджелис, където работи като редактор на свободна практика и beta-reader (бета/тестов читател – професионален читател, който прави предварителен прочит на завършен ръкопис и дава обратна връзка на автора относно предимствата и недостатъците на текста – бел. ред.).

Goodreads разговаря с Емили за писането на ревюта, наблюденията й върху предстоящите тенденции в книгоиздаването и десетте й любими заглавия за 2017 г.

Емили Мей (снимка Goodreads)

Защо четенето е важно за теб? Кои книги те увлякоха в началото?

Не помня някога да не съм четяла. Както повечето книжни червеи, и аз бях много срамежливо и тихо дете, което предпочиташе да живее в света на книгите, а не в истинския. Четенето съдържаше и все още съдържа много значения за мен – то е бягство, приключение и забавление.

Първите книги, които помня да съм чела, са всичко на Роалд Дал, поредицата Goosebumps” от Р.Л. Стайн и „Хрониките на Нарния: Лъвът, Вещицата и дрешникът“ от К.С. Луис. Спомням си вълнението всеки път, щом си представех как Луси стъпва в обикновения стар гардероб и открива нов магичен свят – за мен винаги е било метафора за четенето. По-късно намерих същата връзка в поредицата за Хари Потър и други книги. И двамата – Хари Потър и Луси Певънзи – избягват от баналното си, до болка познато ежедневие и пристъпват в един вълшебен свят, където всичко е възможно. Нима не ни се случва тъкмо това, когато се потопим в четене на любима книга?

Какво те вдъхнови да пишеш ревюта? Как започна?

Когато се захванах с писането на ревюта, въобще не подходих сериозно. Все още бях тийнейджърка и, подобно на много други на моята възраст, се чувствах различна и неудобно в кожата си. Един ден попаднах на Goodreads и открих това, което дотогава дори не знаех, че търся – място, където хората искрено обичат да четат и си говорят за книги. Нищо не се считаше за тъпо в платформата. Можех да правя преувеличени изказвания от рода на „Умирам за следващата книга“ или „Ако този герой продължи да злорадства, ще хвърля книгата в камината!“ (да, имам склонност да драматизирам) и все някой щеше да ми влезе в положението и да ми отговори с гифче.

Сприятелих се с хора от цял свят, коментирахме и лайквахме ревютата си и така времето мина неусетно. Беше толкова просто, колкото го описвам, честно. Все още не съм сигурна дали се възприемам като авторка на ревюта. В моите очи продължавам да съм си същата особнячка, която обича да говори за книги с други четящи.

Как протича писането на ревюта при теб? Колко време ти отнема? Как преценяваш каква оценка да дадеш на определена книга?

За повечето заглавия си водя бележки и си подчертавам в електронния четец. Ако времето ми позволява, предпочитам да започна да пиша веднага след като съм прочела книгата, докато още ми е прясна. Отнема ми от половин до един час да напиша ревю, обикновено зависи доколко е успяла да ме впечатли. Най ми е трудно с онези, които оценявам с три звезди, тъй като трябва да се аргументирам по някакъв начин защо книгата ми е харесала, но не чак толкова.

Обикновено се водя от определенията на Goodreads – „не ми хареса“ (1 звезда), „не беше зле“ (2 звезди), „хареса ми“ (3 звезди), „много ми хареса“ (4 звезди) и „беше невероятна“ (5 звезди). Системата е прекрасна, защото употребата на „хареса ми/не ми хареса“ набляга на факта, че оценяването е по-скоро въпрос на лична преценка, отколкото категорична присъда за качеството на книгата. Аз съм от онези читатели, които вярват, че всяко книжно или свързано с изкуството преживяване опира до гледната точка и интерпретацията. Не мисля, че съм в позиция да изкажа универсално мнение за стойността на една книга. Мога само да споделя дали ми е харесала, или не, да отговоря защо. Евентуално някои хора могат да се съгласят с мен и да намерят отзива ми за полезен.

Какво се надяваш последователите ти да извлекат от твоите ревюта?

Всъщност си наложих да не се влияя твърде много от това какво моите последователи или който и да е в интернет иска от мен и ревютата ми. Гарантирано бърз начин да си докараш трайно безпокойство е постоянно да се притесняваш за мнението на другите, особено когато са хиляди или десетки хиляди. Накратко, желанието ми е хората да намерят книгите, които ще заобичат. Не ме интересува дали ще се случи заради някое мое позитивно ревю или пък защото са харесали нещо в негативното ми мнение. Не казвам нищо революционно ново, но наистина го мисля – книгите могат да ни вдъхновят, да ни променят, дори понякога да ни спасят. Надявам се всеки да открие тази, от която има нужда.

Емили Мей (снимка: Pinterest)

Какво би посъветвала любител на книгите, който е твърде срамежлив, за да напише ревю?

Бих му казала да пише най-вече за себе си. Подхождай към всяко ревю спрямо това как книгата те е накарала да се почувстваш и не му мисли много какво ще си кажат останалите. Започнеш ли да подлагаш на проверка всяка своя дума, става невъзможно. Винаги ще има хора с различно мнение от твоето. Клише е, но е вярно – наистина не можеш да угодиш на всички. Така че престани да се опитваш (може би някой ден ще се вслушам в съвета си). И ако си мислиш, че си единствения човек на този свят, който не е харесал дадена книга, гарантирам ти – не е така! Със сигурност има куп други като теб, които по някаква причина не са успели да я усетят. Може би имат нужда да прочетат точно твоето ревю, за да не се чувстват сами.

Кои книги препоръчваш най-често?

Честно казано, мисля, че съм доста добра в препоръките, специфични за всеки читател. Има много заглавия, които лично аз не съм харесала, но съм дала на майка ми, баща ми или приятел, защото знам, че са по техния вкус. Като цяло изпитвам огромно удоволствие да препоръчвам автори, които според мен са недооценени. Например Маркъс Седжуик, Абигейл Хаас, Джоди Лин Андерсън, Катлийн Дуей и Мелина Маркета. Някои от другите писатели, които често препоръчвам, са Тана Френч (за феновете на мистерии и трилъри), Нийл Геймън и Н. К. Джеймисин (за тези, които обичат фентъзи), Кортни Съмърс (за почитателите на съвременен янг адълт), Роксан Гей (за любителите на разкази) и Маргарет Атууд (за феновете на фантастиката).

Забелязала ли си интересни книжни тенденции през 2017 г.? Имаш ли някакви прогнози за 2018 г.?

Абсолютно, но едва ли ще разкрия нещо революционно. Янг адълт литературата измести фокуса си от преразказването на приказни сюжети и сега във всяка книга има супергерои. Като започнем от поредицата „Възмездителите“ на Брандън Сандерсън и Ms. Marvel от Г. Уилоу Уилсън, тази година четохме още „Жената чудо“ от Лий Бардуго и Renegades от Мариса Мейър. Заслужава си да отбележа и по-слабо познатия роман Dreadnought от Ейприл Даниелс, в който главната героиня е транссексуална. Догодина вълнението несъмнено ще бъде съсреоточено върху Nightwalker от Мари Лу и Catwoman: Soul Stealer от Сара Дж. Маас. С толкова големи имена, които пишат за супергерои, бих се изненадала, ако в жанра не се появят и нови автори.

През 2017 г. благодарение на кампанията We Need Diverse Books настъпи огромно раздвижване откъм издаването на литература, включваща герои от най-разнообразни националности, религии, сексуални ориентации и т.н. Тази година видях истинска промяна вследствие усилията на движението. Прекрасно е най-накрая да четем нови янг адълт заглавия, в които героите са с различен цвят на кожата, от различни религии, хора с физически и психически увреждания. Когато аз растях, почти нямаше подобни книги и съм щастлива, че децата ми ще имат възможността да се докоснат до такова разнообразие.

Кои са любимите ти десет книги за 2017 г. и защо? Какви впечатления оставиха в теб?

Въпросът е изключително труден, но някак успях да избера тези (без определен ред):

 

The Heart’s Invisible Furies от Джон Бойн

Обичам, обичам, обичам исторически епоси, които разказват велики съдби. Последният роман на Бойн е едновременно тъжна и забавна сага за живота на един гей – от зачеването му в малък ирландски град, през 80-те години на XX век в Амстердам, до Ню Йорк в разгара на кризата със СПИН. Една наистина горчиво-сладка история.

 

 

 

Sing, Unburied, Sing от Джесмин Уорд

Книгата напълно заслужава истерията около нея. Тъмна, красиво написана история, чието действие се развива в модерно Мисисипи. Уорд е ненадмината в пробуждането на емоции чрез мечтателните й описания на всяка сцена. Героите й са сложни и остават да живеят в мислите ти.

 

 

 

 

The Hate U Give от Анджи Томас

Книгата е много важна. И наистина добра. И важна. Не знам кое е най-характерното за нея. Историята е много необходима за времената, в които живеем, и засяга силно наболяла тема. Също така предлага и чудесен поглед към размислите на една изплашена тинейджърка.

 

 

 

Waking Gods от Силвен Нувел

Обсебена съм от поредицата и нямам търпение да излезе и третата книга. Вдъхва ми усещането, че съм много мъничка, а вселената е толкова по-голяма и опасна, отколкото някога съм предполагала. Напомня ми за всички онези мистерии, чиито отговори не знаем и няма как да разберем. Четенето на подобни книги е спиращо дъха преживяване.

 

 

 

„Мечтателя Странник“ от Лейни Тейлър

Огромен почитател съм на Лейни Тейлър и последната й книга не е изключение. Тя създава толкова сложни и интересни фантастични светове, а също така е една от малкото авторки, на които според мен им отива да пишат прекалено завъртяно.

 

 

 

 

Hunger: A Memoir of (My) Body от Роксан Гей

Гей е една от любимите ми съвременни авторки. Тя знае как точно да използва думите, за да създаде емоция и да остави трайни впечатления. В автобиографията си разказва за взаимоотношението между храната и тялото й и за начина, по който светът я вижда. Без самосъжаление или манипулация, Роксан Гей знае как обществото взъприема жената и в частност пълната жена – като някого, който заема твърде много място.

 

 

Thick as Thieves от Меган Уолън Търнър

Да се завърнеш към фентъзито след шестгодишна пауза не би било успешно начинание за много писатели, но Търнър е толкова добра, че се справя перфектно! Тя изгражда бавно, сложно фентъзи, пълно с политически машинации и динамика между героите. Интелигентен роман, пълен с неочаквани обрати.

 

 

 

 

Now I Rise от Кирстен Уайт

Трябваше да включа и някоя бързо четивна книга в списъка си, тип булеварден роман. И не ме е срам от това. Романът разказва за разпада на Константинопол, а граф Дракула е в женски облик. Мрачна и драматична – обожавам я.

 

 

 

 

„Елинор Олифант си е супер“ от Гейл Хъниман

Винаги казвам, че книгите, които ме докосват най-силно, са леко тъжните. Тези, които на повърхността са забавни и не оставят впечатлениеto, че авторът се опитва да те разплаче. Този роман е точно такъв. Не осъзнаваш, че е тъжен, докато не започнеш да подсмърчаш. Елинор е незабравим образ.

 

 

 

Pachinko от Мин Джин Лий

За малко да не я прочета, защото, честно казано, корицата и заглавието не ме грабнаха. Оказа се, че е великолепна семейна сага, чието действие се развива в Корея и Япония. Много обичам историите за няколко поколения, особено когато разказват за региони или периоди, на които мейнстрийм литературата рядко обръща внимание. Наистина вълнуваща.