„Не можеш просто да пропилееш земния си път по тоя начин. Скачай на крака и се хвърляй в света! Даже и да хапе, даже и да драска, ти се бори с него, пък вземи и намери живота си. Той трябва да е някъде там.“
из „През цялото време“
Първото, което забелязваш, щом вземеш сборника с разкази „Игра на гъски“ (изд. „ФАМА“) в ръце, е името на автора – Йордан Д. Радичков. Не че по някакъв начин е акцентирано точно на него, даже бих казала, че надписът е доста непретенциозен. Работата е там, че както и да беше отпечатано, един път да го видиш ти стига, за да ти грабне вниманието. И се чудиш съвпадение ли е, имат ли нещо общо тези хора…?
Отваряш първата страница, първия разказ… и усещаш как потъваш между думите и редовете. А после отговорът на горния въпрос те спохожда мълниеносно: „Да, имат общо. Няма как да е случайност… Нали?“. После нямаш търпение и откриваш, че Йордан Д. Радичков е най-малкият внук на автора, с когото го свърза още в първата си мислена асоциация – Йордан Радичков.
И така, вече знаеш, че талантът тук не е случайност. Големият български писател е завещал на потомъка си един безценен дар от природата. С таланта се раждаш – или го имаш, или го нямаш. Без значение колко ще работиш и колко ще се стараеш, ако си роден без дарба, си загубен. Думите ти никога нямат да имат същата сила и отзвук, нито музиката, която заслужават.
Комбинацията от много работа и талант обаче раждат сборници като този – с разкази, които не се преглъщат лесно. Всеки един от тях е изпълнен със съдържание, което не можеш просто да замениш със следващото. Аз опитах, но два-три наведнъж се оказваха цяло изпитание. Все пак на колко места можеш да бъдеш едновременно, колко човешки живота можеш да осмислиш наведнъж, колко трагедии да преодолееш? Произведенията, вместени в тази книжка, са толкова напоителни, че всеки би имал нужда от глътка въздух помежду им.
Йордан Д. Радичков (снимка: bTV)
Радичков разглежда човешките чувства и емоции в най-различни ситуации – научаваш много за хората, водещи обикновения си и сиромашки живот по селата или между стените на панелните блокове, терзаейки се по екзистенциални въпроси като „Кой съм аз?“, „Какво правя с живота си?“. Запознаваш се с различни герои, вдъхновени и заслепени я от парите, я от партиите. Замисляш се колко струва един човешки живот и колко лесно можеш да се простиш с него; колко са различни съдбите ни, колко са различни душите ни всъщност. Сблъскваш се с безразличието, което и без това сигурно вече познаваш, подплатено с осъзнаването колко е преходно всичко, което ни заобикаля. Поглеждаш в очите и на добрите, и на лошите, способен да игнорираш всяка тяхна етническа или друга принадлежност. Осъзнаваш, че всички сме хора, а и че любовта не можеш да я купиш никога.
Любимият ми разказ от изданието се казва „Живот на каишка“. Той е водещият, първият от двайсет и шестте в книгата. Толкова ми харесва, че ми се иска да можех да го прочета с брилянтна интонация и да го запиша, така че да стигне до ушите на повече хора. Защото всички ние понякога губим животите си, губим себе си сред оценките на другите хора. И е хубаво да си припомним колко е важно да се преоткрием в такива моменти.
Тук авторът представя живота на своя герой като, да речем, любимото си куче, най-близкия другар. Този, който не би трябвало никога да го изоставя, камо ли да се отрича от господаря си. Не мога да опиша колко въздействащ и различен ми се стори погледът му над нещата, как ми дожаля за човека и живота му, за всички нас.
Много харесах и „Зона на комфорт“, „Кон“, „Пожар“, „На сянка“, „Наша кръв“, „Обущарят“, „Един добър ден“, „Идеално време за игра на бинго“, „През цялото време“.
Като влизам, гледам, малко е това бинго, няма много хора. Ама понеже беше и рано сутринта, та викам си на акъла, не всеки е като тебе, Антоне, че отрано да ходи да си играе с късмета си. Понеже аз така го възприемам. Ти не си дириш късмета на бингото, ти си играеш с него. Ти винаги го имаш късмета си – дали ще е в джоба ти, дали ще си го скрил в левия си ботуш, няма никакво значение. Ти го носиш със себе си. Само че за да се прояви тоя късмет и ти да станеш, както казват хората, късметлия, трябва да го погъделичкаш, да си поиграеш с него. Пък на него, ако му се стори хубава тая игра, тогава вече той ще ти се усмихне и ще стане голяма работа.
из „Идеално време за игра на бинго“
Начинът, по който пише Йордан Д. Радичков, е някак свойски, приятелски, прекрачил всички граници и бариери между автор и читател. Спокойно можеш да решиш, че си седнал на по топъл чай с ром, очи в очи с разказвача – ти го слушаш, а той ти говори още и още, и още… Понякога губи мисълта си, връща се към нея, доразправя ти. На моменти сякаш ми идваше в повече, защото се случваше прекалено често. Някои приказки (спокойно можем да ги наречем и така) изобилстваха с такова „отнасяне“ и не успяха да се наредят сред фаворитите ми – „Стълби“ например. И все пак усещането за близост с разказвача ми беше много по-често приятно, отколкото обратното.
„Игра на гъски“ е сборник с разкази, който винаги можеш да държиш на нощното си шкафче, за да ти помага да си припомняш и поддържаш човешкото у себе си, както и да разбираш хората, които те заобикалят. Защото той съдържа истини, неподвластни на времето.
