fb
БиблиотекаОткъси

Из „Ворошиловград“ от Сергий Жадан [откъс]

8 мин.

Предлагаме ви откъс от „Ворошиловград“ от Сергий Жадан (изд. „Парадокс“; превод от украински: Райна Камберова).

Отличен с наградите Ян Михалски и Брюке Берлин; Книга на годината (2010) и Книга на десетилетието (2014) от ВВС Украйна

Романът „Ворошиловград“ (2010) е чествъртото произведение на Сергий Жадан на български език (след романа „Депеш мод“, сборника с разкази „Химн на демократичната младеж“ и разтърсващата стихосбирка „Антена“). „Черния романтик на украинската литература“ ни повежда на автофикционално пътешествие из Източна Украйна, а индустриалният пейзаж на града (на два пъти преименуван от „Луганск“ във „Ворошиловград“ и обратно) осигурява реалния и въображаемия мизансцен за този своеобразен украински „Easy Rider“. Херман, млад рекламен директор, е разтърсен от неочаквано телефонно обаждане – изчезнал е брат му, управител на бензиностанция по средата на нищото. За да го намери, Херман е принуден да поеме на невъобразимо номадско пътешествие през украинската степ, далеч от утъпканите пътеки. Централната тема на книгата е лоялността, която героите проявяват както към разпадащото се семейно огнище, така и помежду си. Жадан ни предлага роман за Пътя през източните украйнини на Европа, който мечтае за свобода по съвсем нов начин: като търсене на дом в един безграничен свят.

Сергий Жадан е роден през 1974 г. в Старобилск, Луганска област. Всестранно надарен и активен артист – поет, прозаик и фронтмен на ска-пънк бандата „Кучета в космоса“ (или просто „Жадан и кучетата“), той е и украинският преводач на Паул Целан и Чарлс Буковски. Неговите собствени поетически и прозаични текстове, отличени с много национални и международни награди, са преведени на над двайсет езика.

Книгата се издава благодарение на проекта „Литературата (с)мисъл: прелюбодеянието на факта и фикцията“.

Прочетете откъс при нас.

С разбиране се отнасяхме към нашия домакин и пиратското му съкровище, към порцелановите фигурки на Ленин, тежките вилици от фалшиво сребро, прашните щори, през които влизаше, гонейки прах и течение в стаята, жълто като високомаслено масло слънце. Вечерите, докато седяхме в кухнята, четяхме надписите по стените, направени от Федир Михайлович, някакви телефонни номера, адреси, схеми на автобусни маршрути, нарисувани с химически молив направо на тапетите, разглеждахме изрезките от календарите и фотопортретите на неизвестни роднини, забити в стените с кабърчета.
Роднините изглеждаха строго и тържествено, за разлика от самия Федир Михайлович, който от време на време също наминаваше до топлото си гнездо, със скърцащите си сандали и гъзарското си кепе, събираше след нас празните бутилки и след като вземеше парите за поредния месец, изчезваше в двора между липите. Беше май, времето беше топло, дворът обрасваше с трева. Понякога през нощта от улицата влизаха възбудени двойки, които се любеха на пейката, застлана със стари изтривалки. Денем влизаха улични кучета, душеха всички следи от любов и забързано изтичваха навън, из централните улици на града. Слънцето изгряваше точно над нашата сграда.

*
Когато влязох в кухнята, Льолик вече се мотаеше около хладилника в костюма си – тъмно сако, сива вратовръзка и панталони без номер, които му висяха като знаме в спокойно време. Отворих хладилника и внимателно огледах празните рафтове.
– Здравей – строполих се на стола, Льолик недоволно седна отсреща, без да изпуска от ръце кутията с мляко. – Гледай сега, хайде да отидем до брат ми.
– Защо? – не разбра той.
– Ей така. Искам да го видя.
– Какво – проблеми ли има?
– А, не, с него всичко е наред. Той е в Амстердам.
– Значи искаш да отидеш при него в Амстердам?
– Не в Амстердам. При него у тях. Хайде за почивните дни?
– Не знам – започна да се колебае Льолик, – каня се да закарам колата през почивните дни до бензиностанцията.
– Нали брат ми работи в бензиностанция. Хайде.
– А, не знам – неуверено отговори Льолик. – По-добре поговори с него по телефона. – И като допи всичко, което имаше, добави: – Оправяй се, закъсняваме вече.
*
През деня няколко пъти звънях на брат ми. Слушах дългите позвънявания. Никой не отговаряше. По обяд се обадих на Коча.
Също без резултат. Странно, помислих си, може би брат ми просто не вдига, той има роуминг. Но Коча трябва да е на работното си място. Набрах го още веднъж, отново без резултат.
Вечерта звъннах на нашите. Вдигна мама.
Здравей – казах аз, – брат ми да е звънял? Не – отговори тя, – а защо? Ей така, питам – отговорих аз и заговорих за нещо друго.
На следващата сутрин в офиса отново отидох при Льолик.
– Льолик – казах, – да отидем, а?
– Ама – започна той, – ти какво, колата е стара, ще се повреди на пътя.
– Льолик – започнах да го натискам, – брат ми ще направи основен ремонт на колата ти. Хайде, размърдай се. Не ми се пътува с влака.
– Ами, не знам. А работата?
– Утре е почивен ден, не се прави.
– Не знам – отново каза Льолик, – трябва да поговоря с Боря. Ако той не ни изюрка за нещо…
– Да отидем да говорим – казах аз и го завлякох в съседния кабинет.
Боря и Льоша – Борик и Льолик – са братовчеди. Познавах ги още от университета, заедно завършихме история. Не си приличаха – Боря изглеждаше като богаташче, слаб и подстриган, носеше контактни лещи и дори май си правеше маникюр. Льоша от друга страна беше доста набит и малко непохватен.
Носеше евтини офис дрехи, подстригваше се рядко, жал му беше да даде пари за контактни лещи, затова носеше очила с метална рамка. Боря изглеждаше по-гледан, Льоша – по-надежден. Боря беше по-голям с половин година и се чувстваше отговорен за братовчед си, някакъв братски комплекс. Беше от порядъчно семейство, баща му беше работил в комсомола, след това беше направил кариера в някаква партия, беше председател на районната администрация, в опозиция. Последните години заемаше длъжност при губернатора. От друга страна Льоша беше от обикновено семейство – майка му беше учителка, а баща му се беше запилял из Русия още от 80-те. Живееха в околностите на Харков, в малко градче, така че Льолик беше бедният роднина и всички го обичаха за това, както му се струваше.
След университета Боря веднага започна да работи при баща си, а ние с Льолик се опитвахме да се изправим на крака самостоятелно. Работихме в рекламна агенция, във вестник за безплатни обяви, в прессекратариата на Конгреса на националистите и дори в наша собствена букмейкърска кантора, която закрихме на втория месец от съществуването ѝ. След няколко години Боря, като се тревожеше за животеца ни и припомняйки си безгрижната студентска младост, ни покани да работим с него, в администрацията. Баща му беше регистрирал на негово име няколко младежки организации, през които минаваха различни финансирания и се изпираше малка сума пари, но пък редовно. Така че работехме заедно. Работата ни беше странна и неочаквана. Редактирахме нечии речи, водехме семинари за млади лидери, провеждахме тренинги за наблюдатели на изборите, съставяхме програми за нови партии, цепехме дърва на вилата на таткото на Болик, ходихме по телевизионни токшоута да защитаваме демократичния избор и перяхме, перяхме, перяхме кинти, които минаваха през сметките ни. На визитката ми пишеше „независим експерт“. След година на тази работа си купих скъпарски компютър, а Льолик – раздрънкан фолксваген. С Льолик заедно живеехме под наем. Боря често ни идваше на гости, сядаше в стаята ми на пода, взимаше телефона и се обаждаше на проститутки. С една дума – нормален корпоративен дух. Льолик не обичаше братовчед си. Струва ми се и мене също. Но с него вече няколко години живеехме в съседни стаи, чака че отношенията ни бяха спокойни и доверчиви. Постоянно взимах назаем от него дрехи, а той от мене – пари. Разликата беше в това, че аз винаги му връщах дрехите. През последните месеци нещо замисляха с братовчед си, някакъв нов семеен бизнес, в който аз не влизах, понеже парите бяха партийни и как трябваше да завърши всичко това – никой не знаеше. Държах надалече от тях спестяванията си, пачка кинти, като ги пазех на рафта с книги между страниците на Хегел.
Като цяло им се доверявах, въпреки че разбирах, че е време да си намеря нормална работа.