На няколко пъти съм се заричал да не чета книги с поезия, защото ми е трудно да ги разбирам. И този път не успях да се сдържа. „Жозефин“ пристигна директно от Варна със загадъчната си черно-бяла корица. И с мъдро послание от автора.

Всъщност, едва ли някой очаква гениална книга, когато става въпрос за дебютна стихосбирка на млад автор. Заслужава си обаче да й се обърне внимание, нали така? Е, аз обичам да давам шанс на всички.

В книгата не открих поезията на века. Не открих и решение на някакви големи философски въпроси. Открих обаче болката в света на младия българин. Повтарящите се образи на колелото, огъня, далечната и не чак толкова далечната жена. На моменти стиховете като чели са ред за ред и няма никакъв вътрешен ред в отделното стихотворение. Но не изглеждат ли така и песните на любимите на половин България „П.И.Ф.“? На бас, че от Ивайло Добрев би станал страхотен текстописец за новия албум на родната алтърнатив (вече) банда. А и са от един град.

Ще ви споделя само едно от нещата, които наистина ме впечатлиха. Не бяха много, но пък ме впечатлиха достатъчно:

Ти

ти канелено момиче

гледаш ли Луната

преди да заспиш,

вторачена в

пухеното си легло?!

                    „Посветено“