Проф. д-р Хасине Шен Карадениз е филолог и университетски преподавател, който се занимава и с преводаческа дейност. Завършва Eзиковата гимназия „Христо Ботев” в родния си град Kърджaли. От 1990 г. живее в Истанбул. Понастоящем е ръководител на Катедрата по aмериканска култура и литература на Филологическия факултет към Истанбулски университет, учебното заведение, от което получава и бакалавърска, магистърска и докторска степен.
Автор е на книгите The Power of Silence: Exploration of Muteness in Ken Kesey’s One Flew Over the Cuckoo’s Nest and Jerzy Kosinsky’s The Painted Bird („Силата на тишината: Изследване върху мълчанието в ‘Полет над кукувиче гнездо’ на Кен Киcи и ‘Боядисаната птица’ на Йожи Косински”), The Borderland as a Site of Resistance to Boundaries: Identity in the Chicano/a Novel („Междинната земя като място на съпротивление срещу границите: Идентичности в мексикано-aмериканския (чикано/а) роман”) и множество други публикации в сферата на съвременната американска литература.
Превежда художествена литература предимно от български. В неин превод до турските читатели са достигнали „Естествен роман“, „Физика на тъгата“ и „Времеубежище“ на Георги Господинов, „Черната кутия“ и сборник с разкази на Алек Попов, „Анатомия на илюзиите“ на Людмила Филипова.
Превеждала е отделни разкази и стихотворения от множество други български автори, представяни на страниците на турски литературни списания и вестници. Допринася за популяризирането на българската литература в Турция и чрез публикациите си за автори като Иван Вазов, Блага Димитрова, Йордан Радичков, Георги Марков, Георги Константинов, Христо Бойчев, Мирела Иванова, Алек Попов, Георги Господинов и др.
На български е превела „Мъжът рапан“ на Аслъ Ердоган (включен в „Мъжът рапан и други произведения“ в съвместен превод с Азиз Таш, изд. Парадокс).
Как започна пътят ви на преводач?
Започнах да влизам в ролята на преводач съвсем спонтанно още като дете, помагайки на възрастни хора, които не владееха добре български език. Когато се замисля над този период, виждам, че съм била предразположена към тази дейност и заради ранния ми интерeс към нестандартния български език, който говореха много от моите роднини и познати. Нямам предвид акцента, а говора в превод, който е типичен за двуезичните хора, които не владеят в еднаква степен и двата езика. Първият израз от подобен характер, който се запечата в съзнанието ми, бяха думите, с които дядо ми посрещна един свой приятел, гостуващ ни на село: Очите ми останаха по пътищата. Дядо бе превел буквално турската фраза “gözlerim yollarda kaldı”, която се изрича, когато си чакал някого с нетърпение. Осъзнавах много добре, че така не трябва да се превежда, но в същото време в прехода на думите между езиците се беше случило нещо, което ме беше омагьосало. Дядовият метод (който по-късно щеше да заеме едно от първите места в списъка от смъртните преводачески грехове) бе за мен цяло едно откривателство – дословното превеждане на една турска фраза, създаваше съвсем друг ефект на български.
Моментите на просветление от магическата сила на езика и литературата зачестиха след записването ми в Езиковата гимназия в Кърджали, а след това и с насочването ми към Катедрата по западни eзици и литература в Истанбулския университет. По време на следването си работих в различни преводачески агенции, за които превеждах документи от aнглийски, руски и български.
По-късно, когато вече имах работа, на която можех да разчитам, се насочих към превод на българска художествена литература, за да поддържам връзката си с българския език и с България. Изпитвах голямо любопитство за това какво се бе случило в литературния живот след изселването ни в Турция, когато започна да се говори за „Прехода”. Това бе и професионален интерес, и нужда от нещо, което да запълни празнината в скъсаната нишка и на собствения ми живот. Така по време на първите си посещения в България се стремях да се запозная с произведенията на възможно повече автори, за да си изградя представа за новата среда, да избера някои от най-добрите представители на преходния период и да ги преведа на турски. Предполагах, че това ще предизвика интерес и у турските читатели, понеже познанията за българската литература на хората, с които общувах, бяха ограничени до няколко заглавия, между които изпъкваше „Тютюн“ на Д. Димов. Така поех пътя си на преводач със сборник с разкази на Алек Попов и „Естествен роман“ на Георги Господинов.
Споделете един важен урок, на който ви научи работата ви на преводач?
Гледам на всеки превод като на нов урок по четене, понеже преводът изисква възможно най-внимателното и задълбочено разнищване на текста, над който се работи. Когато превеждах например разказа „Ехо“ на Джон Барт, чиито разказвачески техники бях обсъдила във вече защитената си магистърска дисертация, открих в текста нови подробности, свързани с темата, която бях изследвала. Писането на дисертации и статии също изисква много дисциплинирано четене, но ето, въпреки часовете, прекарани над текста и многобройните рецензии, бях пропуснала да забележа, че едно от ключовите изречения в текста имаше огледална структура. Това бяха пропуснали и най-авторитетните изследователи на Барт, чиито статии бях прегледала. Беше нужно да прочета въпросното изречение като преводач, да се спра и претегля всяка дума поотделно, да се замисля над връзката между отделните думи, за да открия ключовата му функция.
Имате ли „ритуали“, докато превеждате?
По-скоро имам определени правила, към които се опитвам да се придържам. Избирам или приемам за превод текстове, в които се чувствам уютно, имайки предвид, че в тях ще прекарам към пет-шест месеца от живота си. Текстът трябва да ми е присърце, трябва да е по силите ми, за да мога да работя над него с любов и всеотдайност. Преводът не е основната ми работа, но през този период се отдавам изцяло на текста, който превеждам, и буквално живея в него. Правя всички възможни справки предварително, за да не ми се налага да отскачам често до други текстове, понеже всяко отклонение ме разсейва. След приключването на превода изчаквам определено време, преди да го предам го прочитам отново, вече от дистанция, в „изстинал вид“, и когато усетя „мирис на превод“, търся решение вече в обсега на езика, на който превеждам.
Преводачът може ли да си позволи да редактира автора?
Може да си позволи да поправи фактологически грешки или неточности, които са успели да се промъкнат през ситото на редактора на оригинала, но ако преводачът контактува с автора, е редно да направи това след консултация с него. По-резервирана съм към всякакви намеси, ако авторът не е жив, или когато преводачът няма възможност да установи контакт с него. Но ако се налага, въпросът може да бъде решен с обяснение в бележка под линия.
Според вас добър преводач ли е този, чийто превод в крайна сметка е по-хубав от оригиналния текст?
Ако някой от моите преводи се опише като по-хубав от оригиналния текст, в никакъв случай не бих приела това като комплимент. Самото определение „по-хубав“ е доста смътно, но отговарям на въпроса, тълкувайки го като намеса в стила на автора. Добрият, „хубавият“ текст не се нуждае да бъде „по-хубав“ в превод. Един преводач може да се поддаде на подобно изкушение, когато е принуден да превежда текст, който изисква „дописване“. Преводът е акт на пренаписване и мисля, че има достатъчно творби, които чакат пренаписване на други езици без нужда от допълнително разкрасяване. Но ако дори в процеса на пренаписване преводачът непрекъснато изпитва желание да излезе крачка пред автора, е по-добре да се пребори с този импулс чрез свой, авторски текст. Освен това, може текстът да е бил оставен „недописан“ умишлено, възможно е грапавостта или тромавостта да са част от стила му. Това трябва да бъде усетено и от читателя на преводния текст. Стремежът да се угоди на читателя с „по-гладък“, „по-хубав“, по-лесно усвоим текст, води всъщност до „лош“ превод.
Коя е последната книга, по която работихте?
Последната книга, която преведох, е „Времеубежище“, романът на Георги Господинов, който успя да създаде една огромна вълна от радост като носител на престижната награда международен „Букър“ за 2023 г. Само по себе си връчването на това отличие на български автор е повод за изключителна гордост, но човек изпитва многократно по-силно вълнение и радост, когато става въпрос за роман, от чието преводаческо убежище току-що е излязъл. След всеки превод следва период, в който мисълта ми продължава автоматично да се завръща към текста, над който съм работила. Понякога случайна дума или фраза ме пращат към определено изречение и ме карат мислено да го препревеждам, да сравнявам нововъзникнала в съзнанието ми дума с тази, която вече съм използвала.
„Времеубежище“ излезе на турски в началото на 2022 г., но все още се улавям. че търся по-добро преводаческо решение за някоя дума или израз. Това чувство ми е познато и от предишните книги, но при „Времеубежище“ този процес трая по-дълго от нормалното и една от причините е високата мy пророческа сила. Всеки ден се случва нещо, което ме праща отново към някой епизод, а оттам и към поредно двоумене за вече направен избор. Огромна бе ролята, разбира се, и на вълнението и напрежението, с което проследих целия процес по номинирането на романа за Букър – включването му в дългия списък, след това в краткия, срещата с финалистите и накрая церемонията в навечерието на 24-и май, когато се почувствах като част от една огромна ликуваща общност от хора, обединени от силата на словото. От многобройните реакции, които получих след обявяването на успеха на Геoрги Господинов и Анжела Родел, чувствам нарастване на интереса към българската литература като цяло. Надявам се това да се отрази и на броя на новите български автори и произведения, които ще бъдат издадени в превод на турски.
С кой ваш превод се гордеете най-много?
Всеки превод ми носи по-скоро удовлетворение, но чувството, най-близко до гордост, свързвам с превода на „Естествен роман“. Това стана през 2010 г., когато с дързостта на начинаеща преводачка издирвах издатели за новоутвърждаващи се български автори. Макар че преводът на „Естествен роман“ бе издаден от малко издателство в скромен тираж, за мен е крайно ценeн, понеже ми напомня за мисионерската страст, с която почнах тази дейност. Започнах преводаческия си път с разказите на Алек Попов, но при тяхното издаване разчитах на подкрепата на Айсу Ерден, професор по английска литература, която беше превела негови разкази от английски, и в началото идеята беше да работим заедно. Сборникът с разкази „Българският кондуктор“ на Алек Попов включваше само мои преводи, но заслугата на Айсу Ерден при търсенето на издател беше огромна. При „Естествен роман“ изпитанието беше по-голямо, защото трябваше да извървя този път сама. При превода на „Физика на тъгата“ и „Времеубежище“ вече нямах такъв проблем, понеже се обърнаха към мен от „Метис“ и вече се радвах на спокойствието да работя с едно от най-престижните турски издателства.
Кой е последният превод, който остави траен отпечатък у вас?
Най-траен отпечатък остави у мен първата преводна книга от български на турски, която притежавах, затова ще си позволя да разкажа за нея. Това бе сборник с разкази на Йордан Йовков, издаден от „Народна просвета“ през 1971 г. Спомням си годината, понеже съм родена през същата година. Спомням си също, че презимето на преводача беше Бунарджиев. Тази книга се превърна за мен в първия ми учебник и по турски, и по превод. „Уроците“ ми започнаха в началото на 1985 г., няколко месеца след като бяха забранили говоренето на „чужд език“. Преглеждах я тайно, понеже и притежаването на книги на турски език бе забраненo, концентрирайки се най-вече на превода на „По жицата“, тъй като го знаех от часовете по литература. Бях подвързала сборника и го криех зад другите книги, но тайните ми уроци не траеха дълго, понеже книгата скоро изчезна. Не ми беше трудно да се сетя, че някой от нашите я беше намерил и я беше взел, вероятно, за да я скрие на по-безопасно място, „за да си нямаме проблеми“. Научих по късно, че майка ми я е намерила, мислили с татко какво да я правят, накрая мама я завила в найлон, а татко я заровил в градината. Тази книга е важна за мен и поради този дълбоко метафоричен момент в историята си.
Кой е любимият ви чужд превод?
По-лесно ще ми бъде да посоча любим превод сред преводите на конкретно произведение. Сред преводите на „Гарванът“ на Е. А. По например най-много ми харесва този на Георги Михайлов. В часовете си по поезия чета на студентите част от този превод, докато обсъждаме въпроса за преводимостта на поезията, за взаимозависимостта между формата и съдържанието, за това дали Робърт Фрост е прав, когато казва, че поезията е това, което се губи при превода. Дори и да не разбират езика, студентите изпитват вълнение от ритъма, създаден от потока от дълги и кратки срички, който напомня ефекта на оригиналното стихотворение, нещо, което и в най-добрите турски преводи не може да се пресъздаде в цялата творба поради ритъма на самия език.
Споделете за поне една „непреводима“ дума/ израз, която сте срещали в практиката си. Как финално я преведохте
Неологизмите често се определят като непреводими или трудни за превод. Заглавието на романа на Георги Господинов „Времеубежище“ e добър пример. Преведох го на турски като ‘Zaman Sığınağı’, т.е. „Убежище за време”.
Когато стане въпрос за непреводимост, мен всъщност повече ме вълнуват не отделни думи или изрази, а „непреводимите“ текстове като цяло. Имам предвид творби, написани в повечето случаи от двуезични автори, които вплитат двата езика и създават еднo междиннo срeдствo. Интересното при някои от тях е, че не използват двата езика като два отделни кодa, а създават междуезиков текст на един трети език. Това характеризира стила например на много мексиканско-американски (чикано/а) автори, които комбинират испански и английски. При тях ми прави впечатление също, че често прибягват до буквалния превод на пословици и идиоматични фрази за изграждане на автентичен стил. В такива прoизведeния нестандартни изрази от типа на дядовия „очите ми останаха по пътищата” се превръщат в ценна част от литературния език. Сега си давам сметка, че когато чух тази фраза в детството си, тя ме беше впечатлила именно с това, че беше съживила една мъртва метафора. Не мога да се похваля с много опит в превода на подобни текстове, но смятам, че представляват предизвикателство с междуезичния си характер и с това, че самите те са изградени на имитацията на говор в превод.
Повече вреди или ползи носят машинните преводи?
Машинните преводи могат да бъдат от полза при комуникация при езикови бариери, тe могат да бъдат използвани за изграждане на обща представа за определен текст, могат да спестят време и енергия за превод на технически или информационни текстове. Забелязвам, че тези предимства ги превръщат в прeдпочитaна практика в преводаческите агенции, но виждам също, че тази тенденция често води до поставянето на икономическите интереси пред качеството на превода.
Имайки предвид шеметната скорост, с която се развива изкуственият интелект, мисля, че машинният превод ще се утвърди като предпочитан модел в много сфери, но при превод на „по-плоски“ текстове. За мен понятията „машинен превод“ и „художествена литература“ са несъвместими категории и доскоро вярвах, че и реално ще си останат такива, поне докато понятието „художествена литература, създадена от ИИ“ навлезе в живота ни, но съвсем наскоро едно турско издателство обяви публично, че при превода на някои от последните си книги са прибегнали до помощта на програмата DeepL. Изявлението бе направено след дебат в социалните мрежи, започнат от читател, който забелязал, че в имената на преводачи като Л. Пелин Едиш, Демир П. Локман, Л. Памук Едез преобладават буквите „д“, „е“, „п“ и „л“, които го насочват към програмата DeepL. Учуден от съвпадението, той споделя съмненията си в това, че издателството прави на читателите си някаква „постмодерна шега“ като приписва машинен превод на измислени преводачи. Мистерията бе обяснена от издателството като експеримент, който са смятали да разгласят в по-късен етап, за да не всяват прeдубеждение към книгите си от самото начало. Обясниха също, че машинният превод е минал през критическия прочит на преводачески и редакторски екип.
Мен лично подобни „експерименти“ ме стряскат, понеже става въпрос за превод на художествена литература. Предполагам, че ще зачестят, въпреки проблемния си характер, поради липсата на правна регулация по въпросите, свързани с изкуствения интелект. Но опасност за професията на преводача на художествена литература не виждам.
Нещо любопитно, което научихте от книга, която превеждахте.
Когато чета, обичам да се концентрирам над специфичните миризми, които излъчва текстът, да се вслушвам в звуците, които издава. При превод тези детайли се усещат най-добре, понеже тогава всичко тече на бавни обороти. Тъй като „Времеубежище“ е последният роман, над който работих, най-свежи са спомените ми за такива детайли от този силно музикален роман, който включва интересни факти и истории за повечето музикални парчета, които споменава. От там научих например, че текстът на ‘Alabama Song’ на Doors е написан от Бертолт Брехт.
Вижте как превеждат още:
Дария Карапеткова
Ненко Генов
Рада Ганкова
Даниел Пенев
Майя Праматарова
Мариана Христова
Хайри Хамдан
Стела Джелепова
Зорница Китинска
Димитър Атанасов
Анелия Петрунова
Русанка Ляпова
Невена Дишлиева-Кръстева
Ева Кънева
Екатерина Петрова
Теодора Цанкова
Ангелина Александрова
Росица Цветанова
Екатерина Търпоманова
Азиз Таш
Бела Чолакова
Мария Змийчарова
Аксиния Михайлова
Крум Крумов
Книгите, споменати в тази статия, ще намерите в Ozone.bg, като някои от тях можете да вземете с отстъпка.
