„Кирил и Хипатия“ е първа книга от новата поредица на ИК „Изток-Запад“ – „Срещу времето“, чийто водещ редактор е проф. Георги Каприев.
За какво става въпрос накратко в романа?
Тя е Адел Ноа, 20-годишна известна американска писателка, „спечелила три от най-престижните американски награди“, с две висши образования и „два пъти осъждана, вторият път – ефективно“. Той е просто Кирил, отец Кирил и прохождащ писател. Запознават се на литературен фестивал. Следва един необичаен залог и пътуване на автостоп с катафалка до Карнобат, където двамата срещат отец Павел. После Адел и Кирил продължават с мерцедес до Павликени заедно с Мая и мъжа й, оперния певец Венци. След това се прехвърлят на влак до Плевен, а крайната цел на пътуването е Никопол. Причината точно Никопол да е крайната цел ще откриете сами в романа „Кирил и Хипатия“.
Говори се, че в тази книга отец Николай Петков до голяма степен описва действителни случки от своя живот. За мен целият роман си беше една изповед на автора, замаскирана недотам умело с безкрайно дълги диалози между двамата главни герои. Това изповядване на размишления и заключения хич не ми се стори увлекателно, а и самата материя, в чиято дълбочина авторът се спуска, е твърде комплексна, с множество препратки, включително и към Библията. Финалният резултат е, че през цялото време се чувстваш затрупан с твърде много информация, която се опитваш да асимилираш, проумявайки смисъла на всички тези словоизлияния. А това в книга действа доста натоварващо.
Личи си, че Николай Петков се е постарал, потрудил се е да събере на едно място, наречено роман, всичко онова, което го вълнува. На моменти почти успяваше да развълнува и мен, но тези моменти бяха по-скоро такива, в които за миг успявах да повярвам, че историята ще стане отново нормална, като веднага след това идваше разочарованието от поредния дълъг диалог (монолог) на Адел или Кирил, който звучи като урок по история или философия в училище.
Добре че финалът на това литературно произведение беше сравнително адекватен, даже май ми хареса. Но като цяло „Кирил и Хипатия“ не се оказа това, което очаквах от автора, който сякаш е леко прехвален от редактора си в увода към книгата. Ако трябва да направя едно последно сравнение, с което да олицетворя чувството след прочита на тази книга, то сравнението ще бъде, че „Кирил и Хипатия“ е като балон, пълен с хелий и с помпозно-натруфени съждения; балон, превъзнасян в небесата, но в същината оставащ си просто един балон – привидно последователен в полета си, ала всъщност леко хаотичен и също толкова траен в перспективата на бъдещето да бъде запомнен от мен.
Според единственото изречение, което ме грабна и впечатли в „Кирил и Хипатия“, „… човек първо трябва да бъде искрен, и чак след това – прав…“. Или казано с други думи – тази рецензия беше искрена, но това далеч не означава, че съм права за негативизма си относно романа. Всеки е свободен да се убеди сам.