Понякога посягаш към една книга със страх. Така беше с мен и „Крадецът на книги” – страхувах се, че няма да ми хареса и ще съм разочарована от книгата, която чакам на български от почти две години, но се и страхувах, че ще ми хареса прекалено много, ще ме бележи и отново ще пренареди стройната редичка на любимите ми книги. Е, случи се точно това, което очаквах. „Крадецът на книги” официално е петата книга, която ме е карала да плача, да ограничавам броя на страниците, които чета на ден, за да не свършва, да не спирам да мисля за нея дни наред, след като съм затворила последната страница.
„Крадецът на книги” е историята на едно момиче, което трябва да бъде смело в нацистка Германия. Лизел е тъжно малко момиче, което поради политическата ситуация попада на улица Химел. Една обикновена улица в обикновено германско градче в началото на втората световна война. Всичко ви се вижда стандартно и обикновено, нали? Е, нищо не е обикновено в история, разказвана от Смъртта.
Да, това е нашият разказвач – Смъртта, която наблюдава живота на хората на улица Химел. Смъртта, която наблюдава живота на Лизел от деня, в който е прибрала малкият й брат. Денят, в който Лизел се нанася на улица Химел, при Ханс и Роза Хуберман, или както ще ги наричаме в историята – мама и татко. Мама крие железния си характер и меко сърце зад стена от изисквания и ругатни. Татко изразява нежността си с думи – чуждите думи. Той учи малката, почти неграмотна Лизел да чете и й дава не просто нов свят. Дава й спасение.
Първата си книга Лизел открадва от гробаря, погребал брат й някъде из снежните преспи на Германия. Останалите – в повратни за историята моменти. Смъртта наблюдава Лизел, но вижда и във всички домове на улица Химел – вижда Руди Щайнер, съседското момче, което получава предложение от Гестапо, вижда фрау Холцапфел, чиито синове умират – единия при Сталинград, другия обесен на гредата в кухнята, надниква при жената на кмета, която не може да прежали починалия си син и се е затворила в библиотеката си; при отрядите на Хитлеровата младеж, в ателието на Алекс Щайнер; в бомбоужежището, където Лизел чете на глас поредната открадната книга. Смъртта ни разказва много неща.
Включително и тайната история на улица Химел. Историята на е
дно мазе и един евреин с коса като перушина, който трябва да оцелее в нацистка Германия. И го спасява единствено обещание, дадено в младостта на Ханс Хуберман. Духовно го спасява обичта на едно момиченце и избелените листи на „Моята борба”, превърнати в най-хубавата книга на света.
Финалът е покъртителен. Дори сега, седмица по-късно, ми е трудно да мисля за него, без да почувствам онова стягане в гърлото, което предвещава потоци от слъзи. Повярвайте ми, не е случайно, че романът е носител на наградата на Publisher’s Weekly за най-добра юношеска книга (2006), награда на асоциацията на американските библиотекари (2007), награда на писателите от британската общност (2006) и още много. „Крадецът на книги” е от онези детски книги, които всеки възрастен трябва да прочете. За да си върне поне малко от добрината и вярата в хората, които губим, когато порасваме.
2 Comments