Умира „относително дискретно“ в болничната си стая и пише най-претенциозната си книга – „История на света, подбрана от Клодия: факти и измислици, митове и доказателства, изображения и документи“.
Способността да назовава е последният разнищващ се възел, който придържа героинята на романа „Лунен тигър“ (изд. „Пергамент Прес“) към тази земя. Тя има какво да каже, с гласа си все още контролира света и последната дума ще бъде нейна.
Силата на езика. Която запазва ефимерното, придава форма на бляновете и дълготрайност на слънчевите отблясъци.
Тя се връща назад към Втората световна война и любовта, назад към Кортес и първите заселници, назад към детството и семейството. Води ни през напластявания, които са трудно различими и непоследователни, оформящи хаос от думи, лунни тигри в нощта, демони и любими хора.
Тя е Клодия – егоцентрична, рязка, цинична, невъзможна – един от най-категоричните и силни женски образи, който са попадали в ръцете ми между две корици. Несъответствието на характера й и времето, пълното незачитане на обществото и нормите, лекотата, с която подчинява околните, превръщат К. в една от любимите ми жени в литературата.
Личната й история се преплита с историите на хората, прекосили нейния живот, а чрез диалогичността на гледните точки ще видим, че истината е винаги повече от една. Като противовес Лайвли поставя реалността, разграничена, но и едновременно вплетена в хаотичната тъкан на миналото:
Дните на нашия живот изтичат напълно, стават по-нереални, отколкото ако бяха съчинени.
Всеки човек е в плен на времето, в което е живял, но заедно сме свързани от невидима нишка, която не разпознава разлика във времето, мястото, езика, съдбата и която оплита историята на всичко. А значението на съдбата на отделния човек в мащабната картина на историята е нищожно, но не може да бъде пренебрегнато. Променяме ли друго освен себе си?
Нищо не може да бъде променено. Нищо не може да спре или отклони предопределеното. Просто историята е такава. И тези неща трябва да се случат.
А какво наричаме съдба: милиони малки съвпадения, безжалостни случайности? Ако търсиш смисъл, справедливост, опрощение, логика, ако търсиш чудото в края на мъката, ще се разочароваш, защото в края има „смърт, бъркотия и разруха“, а „бог е само един безпринципен негодник“…
Единствената утеха (или най-голямото наказание) е, че „ние всички оцеляваме в главите на другите“ и че спомените прекрачват всички граници.
„Лунен тигър“ на Пенелъпи Лайвли е голям роман в малко на брой страници, от тези, които будят у мен възхищение и ме помиряват с… Помиряват ме. Езикът на Лайвли е поетичен, но истински и безкомпромисен, събиращ в себе си множество гласове, които са твърде силни, за да останат нечути. Тя говори за обикновеното и извънредното, за красивото и ужасното по начин, който изстудява кръвта във вените ти, за да може сред мъглата на историята да изплува един красив безсмъртен копнеж. Премълчаното в историята означава най-много. То ни превръща в хората, които сме.
