„Майстора и Маргарита”. Заглавие, което ме кара да се усмихвам външно и едновременно с това да въздишам вътрешно. Напълно наясно съм, че няма да ви кажа нищо ново и нечувано за тази култова творба, толкова много е писано и говорено за нея. Единственото, с което мога евентуално да задържа вниманието ви, е собствената ми история.
Убедила съм се, че връзката между читателя и книгата далеч не се изчерпва само с прочита. В много случаи тя е несъзнателна, индиректна, винаги уникална и те кара да се удариш по челото, когато осъзнаеш колко дълъг може да е пътят, който те води към дадена творба.
Известно време между мен и класиките цареше нещо като Студена война. Причината за съществуващото напрежение беше… детството ми. Не, не става въпрос за някаква психологическа травма, нанесена ми от безумно съставените списъци със задължителна литература в училище. Те се явяваха по-скоро като предизвикателство, отколкото като мъчение. Неволните виновници за нежеланието ми да чета произведенията, които влизат в класациите от типа на „Най-великите романи на всички времена”, са роднините ми.
Когато бях малка и се разбра, че съм потенциално книжно маниаче, близките ми започнаха да ми бутат книги в ръцете, с най-добри намерения, разбира се. Трябвало да прочета това, трябвало да прочета онова, как можело да не съм чувала за този или онзи автор… Идеята беше, че щом обичам да чета, трябва да почна от рано да попълвам списъка с велики произведения от велики автори.
Както можете да предположите, постигнат беше обратният ефект. Оказа се, че свободата сама да избирам какво да чета е особено важна за мен. И до днес най-лесният начин да ме подтикнете да НЕ прочета една книга, е да ми кажете, че задължително трябва да я прочета. Аз кимам любезно, усмихвам ви се мило в отговор и потръпвам вътрешно под това „трябва” цунами, което се опитва да наводни моя малък идиличен остров на свободната воля.
Тогава стартира кампанията на БНТ „Голямото четене”. Следях я с подобаващ интерес, макар една част от мен да потръпваше под напора на всички тези емблематични заглавия, към които изпитвах смесица от отрицание и чувство за вина, защото се водеха „задължителни”, а аз упорито отказвах да ги чета.
Една от творбите, за която, признавам, дотогава не бях чувала, прикова интереса ми. Книгата беше руска, заглавието й бе „Майстора и Маргарита”, а авторът й се наричаше Михаил Булгаков. „Романът разказва за посещението на Дявола в Москва”, казваше се в анонса. Чух това, замръзнах пред телевизора и на лицето ми бавно изплува странна, леко маниакална усмивка. Някой беше драснал кибритената клечка в мен и вече нямаше връщане назад.
Никой не ми е препоръчвал „Майстора и Маргарита”, никой не ме е задължавал да я чета. Даже напротив, близките ми ме поглеждаха колебливо и ми казваха: „Сигурна ли си, че искаш да я прочетеш? Странна е, няма да ти хареса…” Е, „Майстора и Маргарита” ме удиви, като се класира в челната десятка на най-любимите книги на българите. Номер шест. Не можех да чакам повече – след неуспешен опит да се сдобия с нея в библиотеката, се отбих в книжарницата и си я купих.
Заобичах я, защото ме караше да се смея със сълзи, въпреки че авторът й е бил болен, отчаян и обезверен, докато я е писал. Пробуди у мен желанието да се разходя със Сатаната под ръка, да проведа с Воланд разговор, който вероятно ще завърши с обезглавяването ми или вкарването ми в лудница. Заради нея засънувах сънища, в които буквално яхвах метлата. Разбрах, че на бала Любовта е дамата на Дявола.
„Майстора и Маргарита” твърдеше, че „ръкописите не горят” и аз мигновено й повярвах. Нали и тя самата не е изгоряла, когато Булгаков я е хвърлил в огъня. Книга герой, сменила десетки заглавия, преживяла няколко сериозни редакции, надживяла собствения си автор и чудовището Сталин, за да се превърне в шедьовър.
И въпреки това не бих казала на никого, че трябва да я прочете. Това, че аз я обичам, не означава, че всеки ще я заобича. Убедена съм, че някои хора биха я намразили, вероятно защото ще се опитат да я разтълкуват.
„Майстора и Маргарита” развали проклятието, което тегнеше над мен и класиките. Тя ме научи на нещо, което и до днес считам за основен принцип на четенето. Според мен никоя книга не бива да се чете по задължение, като изкуствено отмятане на заглавия в списък с „трябва” книги, а по любов.
Тръпката е в това да усетиш как разстоянието между вас постепенно се скъсява, как любопитството ти се разбужда, как напрежението между теб и книгата нараства, докато не стигнеш до точката, в която не те интересуват никакви имена и определения. Знаеш само, че искаш тази книга в ръцете си и няма да издържиш дълго, без да я опознаеш. Стигнеш ли до този момент, обвързан си до живот.
Прочети всичко за живота на Булгаков тук, както и ревюто на Христо Блажев за „Майстора и Маргарита” в Книголандия.
