„Всеки от нас има дълг към паметта – не само към своята собствена памет, а и към паметта на другите…“
За важната литература със значими послания и изкусен стил се пише най-трудно. Защото в днешно време е модерно всичко да наричаме „велико“ и „неповторимо“. Експлоатираме силните думи, ползваме ги безхаберно на килограм, тъй като за нас са важни сензацията и трафикът, не покритието. Така езикът се осакатява, а аз толкова силно искам да го съхраним в пълната му прелест.
Ето защо пазя силните думи за моментите, на които биха паснали идеално. Отдавна чакам книгата, която ще ги заслужи в моите очи, и ето, че тя се появи! Дебютният роман на трийсет и четири годишния Николай Терзийски, озаглавен „Отлъчване“ (изд. „Жанет 45“), е необходимо съкровище в съвременната българска литература. Вярвам, че прочетете ли го, не бихте ме опровергали. Предизвиквам ви!
На представянето на книгата във Варна отидох без очаквания, а си тръгнах с надежда. Помислих си, че ако има такива млади, пишещи и мислещи хора в България, то ни чакат и по-добри времена. Краткият филм на Иван Кулеков, който разказва за романа, ме пренесе на местата, на които се развива част от действието – родния дупнишки край на Терзийски, вдъхновил го да напише „Отлъчване“. Няколкото пасажа, които авторът прочете, пък допълниха визуалната представа и усещането за атмосферата, изпълваща петстотинте страници на книгата. Магията започна още там!
„Отлъчване“ изненадва със сложността на своята структура. Съдбите на осмината герои (четирима мъжки и четири женски образа) от различни епохи се преплитат. Всеки от тях търси себе си, прави жертви и понася последиците. Те обаче не засягат само персонажа, а поколенията след него. Тази аксиома е валидна откакто свят светува, но замисляме ли се за нея? Колко често ни минава през ума, че не всичко започва и свършва с нас, че това, което сме днес, се дължи на тези преди нас, а оставеното от нас ще повлияе на хората и планетата дълго след като ни няма? Разбира се, в ежедневието ни подобни мисли не ни терзаят. Само когато попаднем на роман като „Отлъчване“ се поспираме и се чувстваме като отломък. Отломък от нещо цяло и „невъобразимо голямо“, а истината е в цялото.
За мен това е най-общото послание на Николай Терзийски. Открих смисъла му, след като прочетох целия роман и всяко парченце от пъзела си дойде на мястото. Тогава и надписът, който авторът остави в моята книга във варненската книжарница, се изпълни със смисъл: „Всеки от нас е отломък“.
Романът започва с последния (засега) отломък – Мария, в днешно време. На шестнайсетия си рожден ден тя открива в сутерена на жилището, което дели с майка си, счупен лаптоп и червена чанта, пълна с изписани на машина, окъсани листове. Компютърът е пълен с емпетройки на Пърл Джем и филми на Дейвид Линч, а хартията представлява писмо до Мария, което ще й разкрие дълго потулвани тайни от семейната им история.
Втората част ни връща в шейсетте години на миналия век и разказва историята на дядо Янкул (дядото на Мария). Написана на дупнишки диалект, изпълнена с трудни за разбиране думи и цветущи изрази, тази част ми бе най-трудна за четене. За някои вероятно тя би била най-интересната, защото, както и авторът казва в свое интервю за БНТ, красотата и богатството на един език се крият в многообразието на диалектните форми. За мен лично това забави темпото на повествованието.
Следват историите на предците на дядо Янкул, тръгващи от двете световни войни, минаващи през борбите за Македония, та чак до турското робство. Препоръчвам на читателите, след като прочетат първата част, да отгърнат на последната страница, където има поместена графика на дълго родословно дърво. То определено помага за следенето на сюжетните линии, които не текат хронологично. Малък минус е, че този „помощник“ не се споменава никъде в книгата и може да остане незабелязан до изчитането на финалната страница.
В разказите за различните епохи са включени елементи от българския фолклор и митология – златната розета със седем лъча, Орфеевото цвете безсмъртниче, камата с дръжка от бял рог. Историите, които звучат напълно автентично и реалистично, изведнъж придобиват магичен характер, но само като оттенък на историческия фон.
Не бих поставила жанров етикет на „Отлъчване“. Въпреки елементите на магически реализъм, той е едновременно и историческа, и семейна сага. Темата за приемствеността е основополагаща, а чудесата само допълват красотата на творбата. Или, както казва една от възрастните героини – баба Ката, в писмо до внучка си Яна:
…много губим от това, че не вярваме в чудесата. Мъдрите вярват в чудесата, но разумните ги отхвърлят. Затова винаги съм ти казвала да си мъдра, а не разумна.
Още много символи, послания и теми могат да бъдат откри в историята. В крайна сметка, художественият текст се донаписва от читателя, защото всеки пречупва прочетеното през призмата на собствените си разбирания и преживявания. Тук само загатнах няколко елемента, които оставиха следа в мен. Едно обаче е сигурно – „Отлъчване“ е силен роман, който идва, за да покаже как сме оцелели през годините, и би могъл да ни помогне да се съхраним като народ и в бъдеще.
