fb
Ревюта

“Преди да кажа сбогом” – най-добрият развой на най-лошия сценарий

3 мин.
Predi da kazha sbogom

Predi da kazha sbogomСпомняте ли си Ice Bucket Challenge от това лято? Милионите клипчета на хора, които се заливат с ледена вода? А разбрахте ли защо? Сигурна съм, че сте, но нека ви припомня: леденото предизвикателство е благотворителна инициатива, която цели привличане на общественото внимание към болестта амиотрофична латерална склероза (АЛС) и набиране на средства за изследвания и търсене на лечение, защото 75 години след първото диагностициране тази болест все още е една голяма въпросителна в медицината.

„Преди да кажа сбогом“ на Сюзан Спенсър-Уендъл (изд. „Екслибрис“) е книга, от която научаваме много за АЛС, но не нелечимата болест е център на повествованието. Това не е трагичен роман, а история за пътуването на един човек: пътуване към миналото и към бъдещето, пътуване към себе си.

Американската журналистка Сюзан Спенсър-Уендъл ни разказва за една жена с прекрасно семейство, с мечтана професия, с нестихваща енергия и жадна за приключения. Тя сякаш има всичко. Животът й изглежда идеален, но както става в приказките, принцесата е изправена пред страшно изпитание. Разболява се от болест “по-страшна от самата смъртта”, която парализира тялото, но оставя мозъка непокътнат. Kраят няма как да е приказен, защото никакви смели принцове (със или без бели коне) и никакви добри магьосници не могат да помогнат. Не могат да я излекуват, защото лек няма. Няма полезен ход и няма надежда.

Да, Сюзан ни разказва за себе си и за своя начин да живее с АЛС. Тя отказва да бъде съсипана и изплашена и решава да предизвика „най-добрия развой на най-лошия сценарий“.

Историята на Сюзан е история за човека в неговата най-голяма слабост, която, парадоксално, е най-голямата му сила. Тази книга на моменти смразява кръвта, на моменти мокри очите, а в други те кара да се смееш с глас. И когато си мислиш, че човек няма как да понесе повече, че просто ще натисне газта и ще се засили към някоя пропаст… Познай? Човек може много повече. Удивително. Силата на човешкия дух е безгранична.

„Аз въпреки това тръгнах, защото това е начинът да преживееш нещо: да отидеш.“

„Да се страхуваш от това, което може да се случи, не е живот.“

Това е книга за паметта, която ни свързва завинаги, и за писането като живот. Сюзан, която пише, е жива. Сюзан, която пътува, е жива. Сюзан, която изпитва болка, е жива.

По своя път и в своето търсене тя оставя на децата си една откровена книга, която да им разкаже за нещата, които не са успели да разберат, да им отговори на въпросите, които не са знаели, че искат да зададат. За една година с решителност и замах тя сътворява памет. Посажда спомени за най-близките си хора, които винаги да разцъфват в тях. Тя създава перфектни (защото са искрени и истински) определения за любов, радост, живеене, смелост, мир, съвършенство.

Всички си мислим, че знаем колко важни са малките неща. Когато ти го каже нелечимо болна майка… думите някак тежат повече. И те е страх, но няма време да не си щастлив.

„Защото нямах очаквания. Ако трябва да има урок, навярно той е този. Приемай живота, какъвто е. Работи и се бори, но приемай. Не се опитвай да принудиш света да бъде такъв, какъвто си мечтаеш. Действителността е по-хубава.“

П.П. Не се препоръчва за хора с лабилна психика и за склонни към хипохондрия.