Свързвам мъдростта с болката. От загуби, тревоги, раздели, разпаднали се любови или неосъществени, неразбирания и уроците, които усвояваш след тези преживявания. Мъдростта е болката от живеенето. В „Смяна на огледалата” на Аксиния Михайлова (изд. „Жанет 45”) живеенето е на зрялата жена. Когато не махаш просто с ръка и продължаваш красива и щастлива, а свеждаш очи, вглъбяваш се в себе си и се изолираш за света. Да продължиш е задължение, вменено от самия живот.
Болката, осъзната и приета, при Аксиния Михайлова намира език. Излива се, разкрива се. Седя на трамвайната спирка, чета и се опитвам да погълна навътре сълзите. Казвам си, че тази женска скръб ще ме подмине, ще я отхвърля, а тя говори за моето минало и ме раздира и ме приютява, и пише:
Често се случва при мъжете
да обърнат гръб на дивото цвете
….
и мъжете са изгубили посоката
Познание, което искам да не е вярно, да не съм го изпитала на гърба, нито на ребрата си, нито като топка в стомаха и засядане в гърлото. Да не съм била негов субект, нито обект. Искам, продължавам да чета.
Между ти си имаш твоя живот, аз – моя
и разхвърляното легло на липсваш ми
има едно непреодолимо отместване на сезоните,
приютило страховете ти
и моята свобода,
парализирана като парния локомотив
в чакалнята на централна гара
Тя знае. Поетесата знае. Убедителна до непоносимост, без прага на отрицанието да е пристъпен. Мъдростта на зрялата жена, възприела се, осъзнала личността си като жена. Запълвам свободното пространство на ума си с въпроси. Колко стъпки трябва да повторим, за да спре любовта, стъклените прегради да не ни душат, да не ни отдалечават, да се увеличава жаждата? Колко стъпки да повторим, за да удовлетворим телата с желания човек? Поезия, в която няма крясъци, ирония и изблици. Само езикът на трансформираната болка от изоставяне, отсъстваща близост, разминаващи се светове. Въпросите се смаляват до един: „Къде е изходът?”
В един текст върху филма „Moon Lake” Доротея Табакова казва: „в огледалото гледането напред е оглеждане назад. Огледалото затваря в силовото си поле не само пространството, но и времето. А настоящето все едно го няма”. В „Смяна на огледалата” опитът е да се върне настоящето, да се отмести миналото, да се минимизира чакането. Огледалото – метафора на мъжа, огледалата са очите на мъжете. Огледалата затварят „градове”, „светове” и да, времена. Затварят и задържат вътре. Резултатът е, че не можем да бъдем с тях, оставаме сами с жаждата си. Свободна ли е тогава жената? Затворена е и тя. Успяват за един прорез време да се достигнат, докоснат, доближат и после пак потъват – в неотлъчната собствена самота. Остава островът на ежедневните действия, които се преплитат в приказни наслоявания, с напеви и митове – остров извън огледалата, оазис от светлина.
Понеже не знам какво да правя с ръцете си,
стискам панер със смокини…
Накрая се застояваш „В плитчините на примирението” и се убеждаваш, че
Каквото и да се появи в живота ти,
позволи му да се случи.
Пропуснах да ви кажа колко осмислена структурно е тази книга. Съдържателно, стилистично, композиционно. Стихотворения, наместени в три части, те водят през емоциите: „Сбогуване с наречията”, „Отместване на сезоните” и „В плитчините на примирението”. Логиките на четене са повече от една. Избирам тази, която покрива животът ми в момента. За всяка следваща ще намирам етап по-нататък или обратен път, макар че никак не искам да констатирам
(…) но се уморих да изрязвам самотите
на неделните следобеди,
следвайки светлината,
която скача от градина в градина,
да закърпвам изрезки от моретата,
които ми изпращаш, а аз съм вън от сезоните.
Из „Обратният път”
След (не)прозрачността на стиховете има тема, която стряска повече от смъртта, повече от загубите. Темата за остаряването. Тъгата е то да се случва в самота, с разбито себе си.
Посърнала поляна има в мен
и агне като бяла луна в средата…
Но защо повече да цитирам! Искате да разберете силата на мъдростта, на понасянето, на завръщането, на началото … Да смените собственото си огледало, да лишите настоящето от травмите на миналото и да продължите – четете „Смяна на огледалата”. Полът няма значение,
защото в началото не бе словото,
а радостта от телата.”