Харесвате ли филма „Титаник„?
Знам, че много от вас ще кажат „не“.
Ще кажат и ще излъжат, понеже ще се уплашат.
Да не би да ги помислим за лигльовци.
Спокойно, не сте.
Аз също харесвам „Титаник“.
Наречете ме лигльо.
Може и да съм.
I yam what I yam, както казва Попай.
Това е един друг лигльо, ако не знаете.
Защо харесвам „Титаник“?
Елементарно, драги ми Уотсън, заради оркестъра.
Оркестърът, който продължава да свири дори когато смъртта седне на пейката пред цигулките и наостри уши, за да чуе реквием.
Писъци.
Отчаяние.
Обаче отчаяние няма.
Има хора, които си вършат работата.
Музиканти, които правят музика.
Какъв ти тук ужас?! –
Той пеел човека. –
Това е прекрасно, нали?
Корабът потъва, но човекът никога не потъва, ако е човек, а не плужек като едноименния герой в „Дзифт“.
Ориана Фалачи не е нищо особено.
Тя е просто човек.
Най-сладкото нещо на света, но и най-трудното, защото светът на хората е светът на думите.
Ония неща, дето излизат от устите ни.
Звуци им викат.
При останалите животни те означават или „Искам да ям“, или „Искам да чукам“.
Искам, искам, искам.
Обаче човекът има едно съществено предимство пред другите твари.
Неговите звуци карат въздуха да трепери много повече от най-силния рев на най-големия лъв в най-тъмната джунгла.
Истина.
Чест.
И така нататък.
Цяло чудо е, че една възрастна жена жонглира с такива тежки понятия все едно са топчета за пинг-понг.
Всъщност не!
Не е чудо, защото името на тази жена е Фалачи.
Нейната Европа си отива.
Люлката на Ренесанса ще залюлее друго бебе.
Тя твърди, че е Антихристът – аз твърдя… просто твърдя, че бебето е друго.
Важното е, че то ще потопи Стария континент.
Обаче музикантът си е музикант, а журналистът – журналист.
Фалачи е Фалачи.
До последния й дъх.
Най-новата книга от Ориана Фалачи на български е „Интервю със себе си. Апокалипсис“.
Прочетете и ревюто на Павлина за „Писмо до едно неродено дете“ от Ориана Фалачи
