Ако има нещо, което да мразя повече от посредствените книги, това са книгите, към които е създадено такова очакване, че да е направо задължително да ги харесам. А ако се окажат не перфектни, а просто добри, хм… не е добре работата. Така и със „Свобода“ на Джонатан Франзен – скандали в Щатите още при излизането, дълго чакане да дойде у нас, прилично обляна с предварителни хвалби тук (включително и няколко петзвездни оценки от приятели в Goodreads) и оказала се… ами, просто добра.
Семейство Бърглънд е от американската средна класа, вероятно типични представители, чийто живот следим близо три поколения. Уолтър и Пати се срещат в колежа, а от неосъществения любовен триъгълник със съквартиранта на Уолтър – набиращата сили рок-звезда Ричард Кац – се образуват доста дефицити, които, като облегната на стената пушка, гръмват след някой от антрактите.
После идва и второто поколение Бърглъндови – Джоуи и Джесика, които бавно, но сигурно, се превръщат в точни копия на родителите си, които пък носят недостатъците и комплексите на своите корени и произход. Вътрешнофамилно напрежение, неизречени противоречия, поколенчески войни – звучи доста драматично, но тези елементи тук някак не достигат до фатални пропорции.
„Свобода“ на Франзен по-скоро не казва нищо изключително – стилът му е повече от чудесен, но като изключим частите, от които наративът върви от гледната точка на Ричард Кац (наистина гениални страници), и броим проследяващите пътя на Джоуи глави, романът ми се струва ОК. Наистина – просто ОК. Започва ужасно, ужасно бавно, дори не успях да разбера защо първата, така мудна уводна част, беше толкова дълга. И нататък – добра игра с формата (винаги ми е леко подозрително заиграването с формата, защото често се ползва за прикриване на други недостатъци), но ми липсваше тоталната различност при говоренето за живота на различните герои.
Разбира се, книгата има чудесни предимства – отразява по доста добър (надявам се и правдоподобен) начин промените в американското общество след 9/11, борбата им за техните си свободи, актуални екотеми (Уолтър има за цел да е новият Ал Гор, за което си е намерил секси и пробивна асистентка, която го обожава), машинациите на американското правителство и корпорациите по време на втората война в Ирак… Всяко от тези късчета е добре преплетено в ежедневието на различните герои, но не знам дали ми е достатъчно.
И понеже подозирам, че във всички западни езици терминът „свобода“ е вероятно вторият най-анализиран след „любов“, трябва да отбележа, че заглавието е възможно най-подходящото за книгата (освен „Полетът на синьото коприварче“, примерно), тъй като вътре примерите за свободата и нейните ограничавания са десетки. Разбира се, през 2004-та година, когато основно се развива действието в книгата, свободата е идея-фикс в Щатите и това и самият Франзен дава лесно да се разбере.
Сашо, не ми стана ясно от какви позиции оценяваш книгата, освен от гледната точка на личния си вкус. Твърдението, че свободата в Америка е идея-фикс идва произволно и неаргументирано. Ако не там – къде я има? Ти свободен ли си – конкретно в рецензията си за тази книга – от своята действителност и от своите субесктивни предпочитания? Т. е., моят коментар не касае оценката ти за книгата, а начина, по който си стигнал до нея. А той не е никак убедителен. Аз мисля, че леснотата, с която ти и Христо публикувате вашите мнения за книги, почти без аргументация, без естествения коефициент на съпротивление, който би ви накарал да бъдете по-взискателни към своята роля, ви пречи да се развивате като сериозни критици. Сякаш тази леснота вие възприемате като свобода. Може би поради това и не си схванал иронията в заглавието на Франзен: неговите герои имат пълната свобода да се развиват като индивиди, но докато се научат да я ползват с присъщата на ИСТИНСКАТА свобода ОТГОВОРНОСТ, трябва да минат през всички класови, образователни и лични слабости и предразсъдъци. Някои намират отговорността след като са причинили достатъчно страдания, други си остават несъвършени индивиди до края. Социалната критика на Франзен е онова, което прави този роман твърде американски: обществото дава по Конституция свобода на индивида да търси своето щастие, но не го изправя пред изпитания, от които той ще стане отговорно свободен индивид. Това е Голямата американска тема на 21 век. А дали романът има универсални послания ще реши бъдещето; и Толстой, и Флобер са били социални критици на своите общества, но с течение на времето чоечеството е намерило мостовете, които ги свързват с останалия свят.
Привет, Златко, и ти благодаря за коментара и допълнението.
Аз лично, а мисля, че на този етап и Христо, когото споменаваш, не претендираме да бъдем критици, а просто читатели. От тази гледна точка, разбира се, че няма през какво друго да пречупвам читателското си мнение освен през личния си опит (неслучайно не съм сравнявал с друга книга), както и не настоявам то да е крайно и като последна инстанция. Аз търся усещания, затова и текстът ми е свързан по-скоро с такива, отколкото с търсене на някакви дълбоки смисли в книгата – те така или иначе не са чак толкова закодирани.
И не че е нужно да се обяснявам, но в нито един момент не съм написал, че романът е лош, а просто че не разбрах защо прехласването по нея е чак толкова голямо. 3 е по-малко от 5, но не е отрицателно число, нали така? :)
Поздрави!